PAINTING CREATED 2023

 

PAINTING CREATED 2022

 

 

 

 

 

ПЪТУВАНЕТО ДО КОЛХИДА

Антон Бончев

 

 

НАЧАЛОТО

 

В безветрените летни  дни, следобeд,

 когато млъкваха цикадите,

припаднали пред свойте партитури,

пияни от възторг и средиземноморска жега.

Когато морето и небето до бяло бяха нажежени,

а  моята невинност ухаеше на ягоди и дива мента.

Когато на Олимп живееха фриволни богове -

 незаповедници, безскрижални веселяци,

и насън препусках със царе на златни колесници.

 

Времената на героична романтичност.

В онези дни на нашето езическо величие

 с юношеска жажда за пространства и събития

когато

от летвичките крехки на детската си дързост

построихме кораба за тази експедиция.

 

 

Пред прибоя се заклехме: „Ще стигнем до Колхида!“.

На ужким, за проба вдигнахме платното,

но някой закачливо (може би Еон) духна в него

и неусетно, без тържествено изпращане, потеглихме,

понесохме се по примамливата шир

на най-голямото възможно пътешествие.

 

Без нас

кой ще прави гроздобера?

Пресите на старата винарна

ще бучат ли бодро пак

през нощите на късния септември,

лятото ще успеят ли да съберат

в кехлибарен спомен,

затворен във  бутилки стройни и зелени?

 

 

 

 

 

 

///

На този евтин стенен електрически часовник

как тържествено-надменна, важна,

самовлюбена, целеустремена, плавно-безпощадна,

а може би и уморена е секундарната стрелка.

Дано поне е честна.

Времето.

За което нищичко не знае моят предан котарак

и  мушицата винарка, която тази вечер ще пирува

над недопитата ми чаша.

Тя живее само двадесет и четири часа.

 Немалко поживял, хедонист корав,

собственик на само шепа още от прахосаното време

на плажа долу

ще сляза да дописвам тази скромна,

непоръчана от никакъв издател книжка:

 на пясъка направо – ред след ред, 

които със  вълна подир вълна, морето взема,

и вярвам, ги подрежда в страници и коли,

дълбоко някъде във свойта бездна.

Кой ли там ще ги чете?

Русалките прекрасни може би?

Сред разкошното безвремие на своите подводни будоари.

По-добре така – наивник непораснал, поет на плажа вечер,

отколкото мъдростта и съвършенството познал,

да бродя в планината сам и с камъните да говоря -

отшелник, кандидат-светец.

Свети Антоний пак?

Нямам вече смелост за това!

 

Лети със своя нов, червен кабриолет

моят син – скептичен технократ, дързък атеист,

от бъдещето безразсъдно гълта километри,

по суетния крайбрежен булевард на младостта.

Ръкомахат, като Цезар го приветстват палмите от тротоара,

икона той е за девойките от бара, реализирана мечта.

Туземец сякаш - доверчив и искрен, но отлично информиран,

скъпообразован подходящо, той невинен е,

че  може да шофира единствено направо и все по-бързо. 

 

А аз,

който вече всичко знам, за да си измислям нови цели,

ще износвам дрехите му с дъх на лудории,

 ще прехвърлям денем в полудрямка броеницата на стари грехове,

нощем бодро ще се взирам за оцеляла някоя светулка,

до сутринта ще лъскам ръждивия си шлем.

Ще умувам защо телата на девойките

напоследък имат все повече дефекти,

ще скърбя за модерната жена –

това объркано създание,

отегчено ще заточвам копието на страстта.

Неудовлетворен, по изгрев ще се пусна без посока и без цел

като от лист на ученическа тетрадка сгънат самолет

по талазите на този тъй гальовен,

топъл, орфеично нежен фьон

на времето, което ми остава.

„ Да се оставим на течението.“ – Реноар.

Виждам ги отгоре:

 реките,  пълни не със лилии, а с есенни листа...

Като умиращите сьомги, за последно

 върнали се у дома, тъй са цветни и красиви,

но това не ме отчайва.

Свикнах и обичам вече оркестъра на тишината,

велатурите на моите картини,

на поезията унеса – това самотно занимание,

за което внимателно събирам думи,

както дюните събират песъчинки:

без да бързат ги изглаждат, подреждат ги

до цялостното съвършенство на своите извивки.

Продадоха отдавна родната ми къща,

не смея по тази улица да мина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СЕГА

Неотдавна,

подмамени от сладкогласните напеви

на весталките на свободата,

разтворихме широко градските врати,

после - прозорците на своите души.

Сутринта, заслепени от ново, непознато слънце

не видяхме шатрите на варварите на площада,

пропуснахме да забележим сергиите във храма,

чумата на гордостта, която зарази водата ни и хляба.

Тихомълком рестартираха епохата на Антихриста.

Невиждан досега парад на АЗ-а.

Антропоцен.

Отново Рим.

Кръв по границите, жестокост на екрана,

пиршество в сената, разврат в душите на децата.

Арминий е сред нас, внимателно ни изучава, точи своя меч.

Многократно съм участвал в таз антична драма,

известен е финалът ѝ на мойте гени.

(Дали до края ще успеят всички да се съберат накуп

на съседни маси на Пето авеню във петък вечерта?

И всички да пристигнат със Ферари?

Вселенско лапане с шампанско и омари!

Доколкото разбрах,

тази е целта на цялата експанзия и врява.)

 

 

 

 

 

СЛЕД ТОВА

те  ми забраниха да обичам и да мразя, да имам бог,

родина, копие и меч, доспехи, чест,

да не бъда сребролюбец и да съм поет.

Забранено е да съм герой.

Според законите на новата династия

свръхбогати, безполови и анонимни, безадресни,

самодоволни и жестоки  фараони с дигитализирани сърца,

известни просто като „инвеститори“ и „акционери“,

трябва да съм агресивен гей, евнух,

трябва да съм няма фреска, декорация, на апотеоза им аплодисмент,

дялан камък в пирамидата, отпечатана на техните банкноти,

пръстов отпечатък, статистистика, кредитен субект, файл от лични данни,

активен консуматор, телефонно-индикиран роб,

строител анонимен на нова вавилонска кула.

Пак нищо няма да остане, пич!

Тогава мраморните храмове изпекоха на вар,

с пергаментите разпалваха камини.

Тези са от същия модел, компютъризирано издание.

 

Аналогов и античен, отчаяно патриархален,

 упорит и неуморен, яростно безмълвен,

с войнишкото съндъче на дядо ми в краката,

ще продължавам да натискам греблата на този ретро кораб

в моята посока, по моя път.

Ако не достигна онзи бряг, за който легендата разказва,

ако и това са ми откраднали и скрили,

постепенно ще се вкаменя, във статуя ще се превърна,

ще се забия най-отпред на кея,

завинаги вторачен в острова отсреща.

Олтар ще стана,

със това ще ги накажа.

 

 

 

 

ТУК

Дъждът подрасква с нокти по стъклата.

Подканя ме за нещо много лично и интимно,

а може би за съзаклятие революционно?

Но филхармония гърми във мен сега –

изпълнява се финалът на парчето.

Заградиха копелетата дори морето –

няма тътен на прибой,

хоризонтът е черта бетон.

Откъде сега луната ще изгрява?

Откъде русалки в залива ще идват

да припяват тихо мои стихове?

Ще направя утре панихида

за делфините, разстреляни със карабини.

С ореоли после ще ги нарисувам.

                                                                        За поета, който ги оплака, ще запаля свещ.

Но на лавровото ми дърво във двора

какво за Хектор и Ахил да кажа?

То би трябвало да  помни

подвизите им, лицата им

и клонките за техните венци.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

///

Усети грубата му длан.

Пръстите му на работник –

Възлести, немлади...

Ръката на Създателя –

погали ли те той, или удари?

Ще успееш ли да се изправиш?

 

Ще сееш пясък във пустиня,

ще свириш Бах сред морска буря,

ще въздъхнеш в Интернет.

Нечут и непогален,

наказан ще си легнеш после

върху рогозката, протрита от мечти,

на свойта самота.

 

В края на това пътуване

надникнах през ключалката.

Врати видях,

които навън не се отварят.

Бедни и богати бяха наедно.

Разбрах какво ни чака.

Онемях.

Думи откъде сега да взема?

Смелост?

Мастило и хартия? А перо?

Защото трябва с тебе

да напишем днес това писмо.

Знаеш ли поне - до кого е то?

Име и адрес?

 

 

ПИСМО

от крайморското казино

 

Здравей,

първообичана,

тогава и сега,

завинаги и до последно,

любима моя,

единствена жена!

 

Аз съм тук –

в сегашния ми дом, на терасата съм

на крайбрежното казино,

между дланите гальовни

на морето и небето.

Островът на онова безвремие –

и той е тук, отсреща.

След малко ще запалят фара.

Не Матю, други, непознати хора.

 

А ти? Все там ли си?

В къщата с високите тавани,

сред градината на нашето блаженство,

на удивителното мое детство?

Шептят ли още притчи във съня си

мъдрите чемшири, упоени в аромата

на нощни лилии, картоп и люляк?

 

Разделиха ни със теб тогава

и обичта ни стана телефонна:

ден след ден, години след години:

„Как си скъпи? За тебе мисля само!“

„Добре съм, мила. Спи спокойно.“

Повече не те прегърнах.

 

Така се случи, скъпа моя:

нарисувах го тогава

това казино, цялото от злато и сребро,

но без прозорци и врата навън.

Поканиха ме във кристалните му зали.

Влязох.

Получих снежнобяла риза, папионка, фрак.

И пълни шепи със жетони.

Храм.

 

Allez!

Крупието бодро шибна със камшика си играта.

Световъртежът на рулетката

със цветовете на дъгата!

Водопад от цифри, илюзии, мечти!

Шепотът вълшебен на картонени момичета,

валета, строги господа, червени ромбчета, сърца...

Опит да надникнеш в следващия миг.

Отново и отново...

Игра без край и без начало.

Участвам денонощно.

Цяла вечност се събра във миг.

Фракът ми е вече малко избелял,

ризата не е колосвана отдавна,

главата ми е побеляла.

Но, добре съм, скъпа моя,

спи спокойно –

твоето момче съм, нарисувало казино,

а после влязло във Играта.

Всички знаят как непрекъснато печеля

и колко съм богат.

Макар че аз оттук не мога да изляза

и ще завърша като портиер.

 

Кажи ми само,

там ли си, или си тук,

до мен, сега и утре,

защото нежно пръсти

през косите ми прекара някой.

Бризът ли е?

Мамо, ти ли си?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

///

В безгрижния хамак на моята безотговорност,

сред безвремието на лепкава сиеста,

полюлявам се над безметежните следобеди

на това крайбрежно късно лято.

Вися между стогодишен орех и крехко,

от мене посадено маслиново дръвче.

Преял до ленност на тържеството със самолюбие,

дреме във краката ми и храносмила -

некрасив, но умен и чаровен, силен, бивш любовник, сега кастрат,

любимият ми котарак – личното ми его.

 

На залез

ще вечерям две маслини, ще изпия чаша вино.

Демодирания бял костюм ще сложа, ще отида на морето

 последните виражи на гларусите да броя,

да видя как армадата от пеликани –

безшумни, тъмни и тържествени като фрегати

мощта си сливат с хоризонта и нощта.

 

Нощта.

Часовете за разгулни пиршества,

танци, флирт, безотговорност, и любов, и секс.

Правенето на необичани деца.

Кикоти се крайбрежието. Като пийнала абитуриентка,

суетно грее с колието си от електрически дрънкулки –

гордо знаем, че от космоса дори се вижда тази дискотека.

Велики сме нали?

Диваци край лагерния огън. Натъпкани догоре със пържоли

срещу спомена за неандерталски глад.

Ексхибиционисти горди и страхливци интровертни.

 

 

Безсънен и самотен в своето легло,

полунаяве, полунасън, в  клаустрофобичен ужас, в сомнамбулен транс

бродя по мухлясалите стълбища, мазета, коридори и килери

на моето отчаяно съзнание.

Като тежководолаз едва пристъпвам в лепкавия, гъст мазут

на студен и влажен трюм, търся електрическия ключ,

тежат оловните обувки, провирам се сред водорасли

и лиани на изминалото време,

покойници изплуват, докосват ме,

препъвам се и падам, падам, падам

в бездната от спомени, тъга, виновност, страх.

Страхът. Той винаги е от смъртта.

 

Сутринта.

Все отнякъде ще се промъкне слънчев лъч,

ще напипам къде са закованите отвън врати,

къде прозорците, сега зазидани, са били.

И с всичките си сили

дъските ще изкъртя, тухлите ще разруша,

бурен южен вятър, августовско слънце,

ще вкарам на това ужасно място, ще го проветря,

огън ще запаля и тамян,

с вода светена ще поръся

и Дисниленд ще го направя след това.

Моето съзнание.

 

По обед,

когато снощните блудници още спят

в чаршафите си, мокри от любовните секрети,

аз ще доизкърпя излинялото платно

на кораба на моите илюзии,

на безкрайното ми приключение.

Методично, без емоции, по пътя си ще продължа -

последен аргонавт от онази многолюдна,

вече бивша, ентусиазирана компания,

която се разпръсна по разни съблазнителни пристанища.

Капитан и юнга,  боцман и кормчия, когато няма вятър –

старателен гребец, пътешественик последен,

търсач фанатизиран на невижданото никога от никой

 Златно руно.

 

 

 

 

 

 

ТАМ

Приятели,

Усещате ли тишината?

Тя ухае на крайбрежни есенни тополи,

на кафяви водорасли, черни миди.

Тя свети в кадмиево жълто

зад завеси на уютни домове.

/Нещастлив съм, стар и сив отвън на тротоара./

Тя нещо съблазнително шепти,

приплясва като със опашка на русалка,

примлясва със беззъбата уста

на отегчена, стара проститутка.

Долу, там, на плажа.

Кой има смелост да отиде, да я чуе?

Да говори с нея?

 

 

 

 

///

Дланите ми се протриха от греблата,

от солта на сто морета побеляла е косата.

От взиране в безброй слънца и брегове

очите ми изтляха, уморена е душата.

Без карта и компас, без приятел, не знам къде съм,

посоките обърках, нямам цел.

Сам корабът се носи още,

сякаш някой знае накъде го води.

Пада мрак, започва да прехвръква сняг,

Виждам сякаш светлина и бряг...

Да, жълта светлина на фар, остров, кей.

Спасен съм може би...

Оставам тук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИТАКА

Над залива на мойто детство

сняг вали, сняг вали и става светло във душата

както беше и тогава.

Пейзажът побелява, въздухът скрипти, пречиства се светът.

Шумни и щастливи са децата, възрастните –

притихнали във топлите си мисли.

Крие се, почива си небето.

Замряло е безцветното море.

Корабът ми е завързан на сигурен пристан.

Време за поезия и равносметки.

Там съм, откъдето тръгнах.

Ще се унеса в следобедната дрямка,

ще се завия с губера, за мене изтъкан

преди петдесет лета от скъпата ми баба.

От нишките му лъха аромат на пролетни поляни,

звънците на стада се чуват, кавали на овчари.

Сънувам двор със топли каменни дувари,

 зидовете хладни на старата ни къща, поскърцването на гредите.

На дядо дрехите корави от домашен плат усещам,

вретеното на баба от зората на света приспивателно бръмчи.

Усещам силата на татко, притихвам във прегръдката на мама.

Покрит с магическото Златно руно, което търсих цял живот.

                                                                                                                Тук времето ще спре.

 

 

И всички мои отпътувания, и пристигания, и завръщания,

поражения, триумфи, прегрешения и възвисявания

без драма ще се съберат във точица микроскопична

на безмисленото нищо.

 

 

 

 

 

///

 

Привечер жена ми, съзерцателят безропотен на мойте одисеи,

ще запали оранжевия абажур, ще  разбута мрака.

Последен поглед ще хвърля на зимата отвън,

завесите, щамповани с морета и лета, ще спусна.

Сред безкрая на млечнобялата вселена

прозорецът ми ще се превърне в бодро мигаща звезда,

 пътеводна светлинка от морски фар,

който построих

 на острова на моето спасение,

откъдето тръгнах и където се завърнах.

Итака,

където се смирих.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставям тези думи

върху пясъка на притихналия зимен плаж.

А себе си – на Теб.

 

 

Декември 2016 г.