В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП - работният вариант /подарък за историографите на антон бончев/

Антон Бончев




В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП
диалогомонолог с 1 приятел

1977 - 1989
2006 - 2007


1 суперстар супербезсмислен безпереспективен и непретенциозен навреме прекъснат и неясно защо подновен като претенциозен личностнораздвоен диагностично автопортретично мизантропичен диалогомонолог с 1 приятел започнал в 1 бяла стая без прозорец и без врата в която нищо няма и нищо никога няма да се случи и продължил в 1заседнал още на 1 етаж асансьор



Пролог 1977 - 1989




///



Светът е луд, луд, луд.
Изморен от хиляди любови.

Пада нощ – за размисъл и нежност.
Мъртви са звездите зад реклами.
Прозорците са тъмни.
Всички сме на дансинга –
играем танци без прегръдка.

Тридесетгодишен си на тротоара,
луната ти –
парче лимон във чаша джин.




///



Кога живяхме в оня град,
край онова море?
Рисували сме го хиляда пъти,
когато нищо нямахме
и не завиждахме,
защото всичко беше
предстоящо и възможно.
Защо сега
не е спечеленото сладко?
Търсиш себе си
където нищо няма.
Все пътуваш
към разни непознати гари,
връщаш се,
ръцете ти са празни,
а очите –
по-добре е вече да ги нямаш.
Какво се случи,
та сме в тази стая,
с този луд прозорец,
денонощно пълен със миражи,
а щом изтичаш –
долу нищо няма.




///


Няма повече карминени пустини.
Нарисувахме ги и умряха.
Мансардата е пак във уличката над морето,
но есенните щормове, белязани по календара,
тази вечер във виното тежат.
Сега не мога да те лъжа,
нито пък да бъда искрен:
голямата вода заля пресъхналите океани.
Дори да си на тридесет и три,
не се върви по водната повърхност –
там скоро няма да разцъфнат маргарити.






///


Знам, със всеки ден
небето ти се смъква все по-ниско,
слънцето отдавна
на ръждясал гвоздей се крепи.
Идва време нещо да се случи,
а ти от думите до ноктите си грешен.
Като дявол черен,
честен като ангел,
наказуемо добър човек,
ти нямаш нищо никому да кажеш.
Сякаш нищо не разбираш –
вярваше навярно вчера,
на улицата като се разплака,
че светофарите за теб ще спрат.





///

Какво очакваш да се случи?
Вярва всекиму,
разбра,
че на себе си дори
не можеш да разчиташ.
Съпруг от теб измамен, във очите гледа,
като през площад из кръчмите премина,
безпомощен пред листа нощем псува,
беше сутрин някаква когато,
в огледалото се зърна, моментално го разби.
Сега ти всичко имаш,
а от бъдещето си години ми предлагаш
минута само да присъстваш
когато дядо ти
и аз –
в сандали, с кльощави крачета,
мълчим, за ръка вървим
по жаравата на летен ден
и в трептенето на хоризонта
към къщи се топим.



///


Дрехите ми взеха
и съм гол на тротоара.
Тригодишен и остриган,
не знаят как да ми помогнат.
А само искам да достигна
прозореца, от който
ти ме наблюдаваш.


///



Аз имам малка бяла котка
и бял леген с чорапи,
които трябва сам да изпера.

Аз имам верни свои хора
с отвратителни стоманени лица,
които плажовете ми отнеха.

Аз имам малка бяла кухня
и прозорец без завеси,
в който още свети кървава звезда.

Сънувана работна маса имам,
затрупана от ненаписани слова,
и букет на нея от изсъхнали цветя.

1989-1990



















Диалогомонолог
2006 - 2007







///

Ей, глупако,
беше ли добро дете?
Прочете ли каквото трябва
по времето, когато трябва?
Домашните си писа ли добре?
Браво, отличникът си бил!

Защо
сега от огледалото
ме гледаш тъпо?

И аз те виждам –
в последна фаза мизантроп,
в предпоследна – луд,
в начална – старец.

Съветвам те да минеш
бос по булеварда,
все някой ще те разбере.


август 2005?




///

Усещане за край
на танц,
бутилка вино
и цигара,
и любов,
и всичко друго.

Съвсем не сме разбрали,
че сме в евтина
крайпътна кръчма,
където се напиват рано
и затварят рано.
Не за тук сме ние с теб.

А ти, приятелю надменен и богат,
ти нещо друго си представяш,
но те виждам –
тук си също,
на съседна маса.
Чао, чичка!
Тръгваме, а ти оставаш.


31 юли 2005








///

Не виждаш ли,
че свършваме бензина?
Че монетите
във моя джоб са ламарина?
А тези покрай нас,
очите на които
в тъмното искрят,
ще искат само злато,
или прясна кръв
от бял човек.

Не виждаш ли,
че няма даже бира?
Метафорите свършиха
и не се поръчват
вече стиховцета,
а направо смърт.

31 август 2005





///

От старо злато
станаха листата.
Тук и там - с ръжда.
Тип-топ-тип-топ –
ехти над сутрешния корт.
Радвай се, приятелю –
туп-туп-туп-туп.
Дръж се хладнокръвно.
Към тебе приближава
един дегенерат.
Не се плаши –
той само
с бокс ще те пребие
и със нож ще те наръга.
Радвай се –
изведнъж и бързо
ще свърши този
тъй досаден сериал.
Ще притихне парка.
Тип-топ-тип-топ.
Туп-туп-туп-туп.
Безмислен ли е
този ритъм?
А играта?

25 септември 2006










Time

Притаил се е подлецът
сред доверието
на своя благодетел.
Пресмята как да го удари.

Убиецът наостри своя нож
и в сумрака
към кръчмата отива
смелост да си набере.
Потъват силуети във мъглата.
Какво ли става там?
Донесете светлината!

Приспива майката
детето непослушно.
До преди малко заедно играха.
Усеща тя, не е момиче вече,
порастна й момчето.
Листа безмълвно падат.
Дали си спомнят
свойта пролет и на лятото
горещите милувки?
Говор имат ли листата?
Могат ли поне
на дървото си да кажат?
Капки хладни чукат вън.
Пасиансът най-накрая се подрежда
и си ляга бабата успокоена.
Абажурът й угасва.
Ще сънува слънцето на свойта сватба
и моминските си лудории.
Утре още в тъмно
листата по пътеката ще премете.
Майката оттам ще мине рано .
По обед ще изтича и детето.

А художникът отсреща –
той какво?
Защо при него още свети?
Всички знаят, не рисува вече.
Той цял живот в един кашон
неща различни е събирал –
парчета за картини:
есенни листа и дъждове,
лета горещи,
и магични карти


сувенир от раковини,
и любови,
очаквания и мечти,
приятелства,
предателства,
умора и усмивки,
малко обич,
безразличие,
тъга...
Е, има и омраза,
стари снимки, стиховцета,
разни други,
полупотребни нещица...
Нощта си как ли ще изкара?
През годините претъпкан,
кашонът със илюзиите
безвъзвратно се разпада.
Той е еднократна опаковка,
не за тези цели.
Денонощно във обятията си
човекът го притиска с всички сили.
Друго той не притежава.
Стиска го като живот зад зъби.
И не спи дори.
Дали на времето
картонът
още мъничко ще устои?
Разпадне ли се –
разпада се светът.
И човекът се разпада –
до поезия ще стигне
може би накрая.
Ще трябва по алеята във парка
да пресрещне майката с детето,
да я убеди, че още е момиче.
Ще трябва да повярва тя
и усмихната да продължи.
А той – с последните си сили
във есенната утрин
като стих да се стопи.
Затова при него свети.


Изплуват силуети
от мъглата на нощта.
Какво ли ражда мракът?
Към тебе идват.
Какви са?
Лоши ли?
Добри?
Облече ли
във топли дрехи
детето си
поне?





23 октомври 2007





///

Няма за какво
да си говорим вече
с теб.
И с всеки друг.
Виждаш ли
муцуните край нас
със стиснати уста?
Открих,
че са и глухонеми.
Супер.
Свят на тишина.
А твоят страх е,
че вече може
да се разговаря
само с Бог.
Прав си,
иде съд.

14 януари 2007























///

Ей, приятелю!
В огледалото видя ли
как съм се превърнал
в отвратителна гримаса?
Кога се случи?
А защо?

Един
с професия поет *
ме срещна днес.
С бастун, и възраст,
и достолепен вид.
С безумието на умиращ грешник
погледа си
в мене вкопчи.
Отминах в делника си –
делничен човек.

Поетите когато
бяха жестоки богове
със емайлирани лица.
А аз – красив и млад,
пиян сатир,
и глупав кандидат,
за техния Олимп –
не разбра дори за мен
тогава този –
помниш го, нали?

Ей, приятелю!
Млад остана ти
и подозирам,
че някъде си вече бог.
Гримаса станах аз,
без да съм поет дори.
Поехме заедно нататък:
Аз заседнах в асансьора
Още на първия етаж.
Там живея и до днес.

19 януари 2007
___________
*Л. Левчев




ПЛАЖЪТ


От онзи плаж
пясъкът изтече
между наште пръсти.
И в купища от злато
в шепите им се превърна.

Откъде сега
със теб да видим
фарът как
във тъмното играе –
хоп-хоп, хоп-хоооп...
И на всички ни намига,
че мястото е сигурно
и вечно –
с бог-пазител
и останалите екстри,
а ние с теб
завинаги ще бъдем
дългокоси.

Не топъл плаж.
Няма бряг дори сега.
Зад борда сме.
На дълбокото
и сме уморени.
Тъмно е.
И лодка няма вече.
Не виждам светлина.
Крепим се над водата.
Студено.
Как е името на Бога?

Писнала му беше
още отначало
играта ни на Бога.
Фаропазачът също
дълго ни изтрая.
Угасил е вече.
Името му беше
Матю*.

12 февруари 2007
____________________
Пазача на фара на остров Св. Анастасия






Капитански мостик

Тук има барометър,
рул на клипер,
хидрометър, карта
и бинокъл на стената.
Термометър има
и компас.
Капитанска шапка на пирона.

Капитанът спи.
Пийнал като всеки капитан.
Но утре каза –
рано ще ни вдигне.
Тръгваме,
потегляме най-после.
Платната всички горе!
Ще препуснем сред безкрая
след сто години рейд.
Да живее капитана!

Аз съм нов
и само юнга,
но да питам:
на мостика ли сме,
или във кръчма просто?
Компасът сувенир ли е?
Спящият на масата –
капитан ли е,
или поет обикновен?
Уморен изглежда, побелял.
Печени са уморените.
Но дали е информиран,
че отдавна няма
морски карти,
хоризонти и безкрай?
Че светът е вече
плоска GPS система?

Както и да е.
Да лягаме,
че път ни чака!
Пътуването на живота ни.
В ръцете сме на капитана.
И трябва вяра.

25 февруари 2007



Бургас
след Георги Баев

Чу ли?
Опустява
райската градина -
там над плажа.
И последните момчета я напускат.

Пийнали художници,
поети - дългокоси хулигани,
неудачници-актьори,
бараби просто
и зализани
квартални донжуани,
боксьори-шампиони,
футболисти и зевзеци.
Пичовете заминават.
Виждам ги –
над пристанището
кръг последен правят,
махват ни с ръка,
намигат тарикатски,
че ни чакат
и отлитат.

Нецелунати сега
момичетата ще останат.
Новите картини
необичани ще се родят.
Пианистката
зад развените навън завеси
за кого ще музицира?
Театър още ли ще има?
А с думите,
какво
със думите ще стане?

Ще млъкнат гларусите
сред потта на
пренаселената
августовска жега.
Ще паднат много
като камък върху плажа.
Мъртви птици.
Сандвичи и кока кола.
Започва филм без звук и цвят.
Филм на ужасите ли?Какъв ще бъде краят?
30 март 2007





Градската разходка

Вървим, вървим,
нагоре-надолу, отдолу-нагоре,
наперени, важни, красиви.
От градския часовник до морето
от морето до него –
от вечност до точното време.
И обратно.
Между пет и девет надвечер.
Нагласени в най-новите дрехи.
Ухилени,
бедни, но млади,
глупави, честни, леко нахални,
с пламтящи очи,
които казват на всяко момиче:
ти си, ти си, ти...

Към девет.
Гларус последен изкрясква.
Сякаш цар със жезъла трясва.
И с обратния бриз
фасадите грейват във злато.
От балкони надникват
червени мушкати.
Най-магичното място в света.
Милиарди евро за метър квадратен.
Двойно за спомен оттук.
Тройно, ако тук си живял.
Четворно, ако тук си обичал
своята първа жена.

Звъннват наблизо вечерни камбани.
Ледчета тропват в потните чаши.
Премигват последни лъчи
и отговарят женски очи:
да, това си ти, ти, ти...

08 април 2007
Великден












///


Днес си тук човеко,
Утре – там.
Движение, прогрес.
Баща ти днес е тук,
а утре си сирак.
Или обратно.
Дали
картините и музиката
ще останат?
А парите?
Засега оставаш ти –
парцалено кълбо
от обич и омраза.
Топката си ти
на уличния мач
между дявола и Бог.
Движение:
прогрес.
регрес.
Stop.
Start.

27 март 2007


























Прощално



Ало!
Добър вечер, мила!
Денят ти как премина?
Ядосана, или щастлива?
Руса ли си днес, или брюнетка?
Красавица ли беше, или зла грозница?

Поканена си на вечеря.
Аз утре заминавам
и е време да се запознаем –
ти не знаеш,
че от сто години си ми муза,
а аз не зная
как изглеждаш даже.

Ще се срещнем на вечеря –
облекло какво?
Фрак и бална рокля?
Маратонки?
Или просто голи –
по душá?

22 май 2007



















///

Участвахме в богато шоу:
имаше любов, омраза,
падение, възход,
предателства и доблест,
шампанско с чер хайвер
сервираха веднъж дори.

Но такъв ли е финалът:
безсънни нощи,
абсурдни дни,
безкрайни разговори
с един и същ
досаден събеседник –
ти.
Няма да се разбереме.
Нищо няма да се случи
повече
във тази стая
без прозорец и врата.
Белотата на стените
имаш право само
с тебешир да нарушаваш.
Пиши!
При всички варианти
така спектакълът завършва:
в ада.

04 юни 2007







///

Чувам,
ти си бил по тез места
наместникът на Бога.
По образ и подобие създаден,
творец на съвършенството,
красавец и добряк.
Шегаджия даже.

А аз защо
те виждам само
като прост комплект от три в едно –
мобилен телефон, търбух и анус,
навряни гордо
в смърдяща ламаринена кутия
с климатик.
Quo vadis Domine?
Нацупен господине!
Ти сапиенс ли си?

Ти
мамутите изяде.
Зубрите след тях.
Бизоните изяде.
Делфините.
Тюлените...
Работата е пределно проста.
Наистина ли си любимецът Му и защо?

Създателят си ти
на най големия кенеф.
Върху папионката ти
има капка манджа.
Под маникюра
кръв.

Оглозгана,
онемяла е гората.
Няма животинки.
Само червеи в земята
шават тихо –
оцелелите опитват
да се скрият
от твоята паница.
Само твоите очички
в полумрака
лакомострахливо пак проблясват.
Но няма повече лапачка.
Ти си своята последна плячка.
Постигна всичко гнусно,
истината в книгите мухлясва.
Не успя единствено
да си направиш свирка
и да се изчукаш сам.
Направи го
и се махай!
На друго място
със себе си свърши.


06 юни 2007















///

Отдавна минаха оттук
последните кервани.
Дълбоко стъпките им
пясъкът засипа.
Сам ли мислиш
през пустинята отново
път да правиш?
Нали научи вече всичко?
Знаеш, няма вече
кехлибари, мускус
и брокат.
Счупена е лампата на Аладин,
разграбена е пещерата.
От път напукани
са ти краката.
Все пак,
ще отиваш ли нататък?
Бих дошъл донякъде със теб.



18 юни 2007















Епилог
Потвърдено..
Вярно, свършил се е кехлибара.
Петролът е накрая.
Ще бъде малко хляба.
И ориза.
Няма вече вересия.
Обикновин бакалин се оказа Царя.
Поезия не се предлага.
Глобално спермата е намаляла.
Гейове мъже командват.
Амазонките се връщат.
Игрек хромозомата
е скапана непоправимо.
Последна капка кедрово масло
от последния отсечен вчера кедър.
Сълзата на света.
Последен мирис.
Последен дъх
на планета неосрана
от десет милиарда гъза.
Хуманизмът цопна като камък
сред пари, лайна и врява.
Мехурче въздух на удавник
не изпусна даже.
Гьоте, Оруел, Волтер?
Великани!
Мушмороци!
Провален проект!
Control, Alt, Delete!
Да се върне тишината!
Събира се във точка светлината
и умира на монитора в средата.
Душата.
Цък.
6 х 6 х 6 за Антихриста.
Отличник, шампион!
Последни точки от боята
художникът старателно полага.
В последната картина,
защото вече няма нужда от картини:
няма масло за боите,
няма нишки за платната,
няма обич, няма боголюбци,
няма, няма, няма...
Последната картина
на последния художник:
картината на мрака.
Гасиме светлината.
Табела „Не работи”
пред Работилницата
за илюзии, човеци и подобни.
Отегчен, изнервен, уморен,
от работния тезгях се вдига,
протяга се, изпуква с яки кости,
зачервените очи разтрива,
на всичко тегли яка майна,
с подкованите обуща
бие яден шут на стола
и оттука
Съзидателят
си заминава.
Control, Alt, Delete.
Цък.
Най-после тишина.


10 ноември 2007 г.






Голгота
/този текст е успореден на всичко по-горе/

„Здравей тъга, довиждане тъга, ти си вписана в квадратите на тавана, ти си вписана в очите, които обичам.” Пол Елюар.
Здравей тъга, здравейте дни безименни и нощи безпокойни! Както в мои стихове, една жена постави шапка със копринена кордела. После си замина. Здравей тъга, здравей самотен дом! Тук няма място за поети и никой никога не се замисля защо луната е огромна и червена. Дали листата през октомври са нещастни, дали приличаме на есен-
ни листа. В реката плуват върбови венци. Децата спят в картоповите лунни сенки. Морето е забравено и пусто като през зимата крайбрежен ресторант. Препълнено е в кафенето, сред музиката тъжно – погледите от очакване тъмнеят. Здравей, довиждане тъга. Довиждане преди обичани девойки. Със всяка смърт светът умира и времето се
рони като светла пепел от цигара. Тук дълго още нищо няма да се случи. Не ме очаквай след вечеря – всички улици извеждат до морето. 1975.

Целувайте! Целувайте го цяла нощ, девойки непознати и красиви. И утре - по улици
и светофари, по площадите, на тротоара, на всеки ъгъл и във всеки вход, по краткия му път целувайте го пред очите на мълвата! Искайте му да не казва никому нещата, които нощем го измъчват, да повярва, че светът без него би могъл да се върти. Поискайте единствено за вас да мисли. Целувайте, целувайте го – от поезия човекът боледува, за това лекарство още няма, със това е интересен. Краката му измийте. А когато ви помоли сутринта, стиховете му недейте хвърля от петия етаж върху паважа – той знае, че със първите кафета още утре ще го предадете – поета на тълпата. 1977.

Апотеоз

Къв поет бе? Къв е тоя и за кво се бори? Откъде е, има ли пари? Фирма ли е или ооде аз пускам дългите и съм първи във насрещното със сто и осемдесе а на тоз човечец дай да му изчукаме жената ако става с паяка дигнете му колата приберете пенсията на бащата що изобщо шава да бе да за да бачка и да плаща и когато требе да гласува синът му да се друса и купува дъщеря му сутрин да ни духа а вечер да ни снася сухо роб е тоя роб се е родил и в робство ще умре. Мой е той. Друго? Я дай навън да сритаме в калта някой тъп и очилат червив със букви във главата я стига простотии канчето на тъпия и очилат мангалите да го очукат буквите отвътре да избият цървулите да му свалят на босия цървулите а ние да отидеме на голф на сърф на лов защото сме от баровците и мъжкари сме да изухаме гадинките в гората щото хорицата и за трепане не стават вече дори не могат и да бягат пълзят и кретат тъпо стадо доброволно във обора си самонавряно. Няма тръпка. Няма лов на охлюви нали! Дай в гората квото мърда а като свърши на сафари някъде далеч оттук как сме със парата намалява казваш стрижете стадото по-дълбоко намалете им фуража да преминат на сено и плява повече на плява и вода и да шарят яко тока им дигнете парното водата водата им я спрете да пият минерална наша цикълът да се затвори нашто стадо пие нашата вода и да се перат със минерална и да се къпят с минерална да има обороти че дивеч вече няма на сафари май ще ходим на луната. Разходи големи. Аааааааааааааааа. Мамка му щом няма вече дивеч гората изсечете сечете все ще падне някоя пара наред сечете бе ви казвам наша е наша ний сме я садили да преди двеста и кусур години а където ви мързи палете. След вас да бъде пепел по добре. Стригане и огън за отворкото с дебелата глава и вечерната ракия ако продължи да мрънка скапете го потоп му направете удавете го във кал от язовири и неговите си лайна и му кажете на кретена че е от дъжда ама да остане жив че кой ще пазарува и ще плаща ДДС тъпота и чалга чалга във главата му набийте яко пиене до над козирката но пиене ментакис ей от евтиното нашто да не го научиме на свястно че ще почне да излиза скъпо а на джипките им дигнаха цената разходи големи ей всичко ли на тъпите пребрахте прибрахме ли им нивиците и лозята изцяло ли добре за стотинки ли добре и морето им вземете планините небето и реките че ще ходиме на пикник до луната картички да си купуват и да гледат във обора си все едно са там море ли навсякъде бетон излейте хотели лифтове и писти фабрики за кинти и едно гише където ще текат парите кво природа ли абе ти шефът ли си на глупците пара ни трябва на тревопасните природа босът иска да го правят граф гаджето му си хареса нови цици моята хареса къщта във париж а ти стрижи до кокал ги стрижи дери направо кво ме питаш не бива да измрат пусни им кредити за нова дупка и юрган за хляб и сол да шават и да плащат сто години. Над сто. Децата им да плащат и внуците им за презерватив да нямат да се размножават деца и внуци и така нататък сто по сто по сто години да си плащат аха и на избори да си гласуват да не си помислят че са във обор където само стрижат и доят сакън да мислят и сънуват че са във държава дай им телефони да се питат ало ти къде си тук съм ти къде си къде на дъното сте бе дайте им малко телевизии малко пътища и таратайки немного интернет с лолитки малолетни в чата да мислят че това е свободата и повече пиячка здраво тъпо шоу със награди денонощно и разврат разврат малко кренвирши от перушина и лайна кебапче от сланина бройлери от анаболи секс ако още могат де само да не спрат да се множат да мърдат и да плащат че ще стане старшно въздуха им да не вземете да спрете че сте тъпи ей въздуха им оставете само. Ама повече за нас.

Да ми донесете палтото с крила отзад черното пингвинското и да дойде самолета тука и сега да в кенефа съм и папионка че отивам при Големия Лайнар неговото стадо е хиляда пъти по голямо тоягата му сто години по-корава торбата със парите му е най-дълбоката торба. Казах палтото с крилата не рога опашка и копита рогата не сега излъскай ги ще трябват после за пред човека със звезда и малка кръгла шапчица отгоре на главата. Шефа на Големия Лайнар. Човекът със парата. Човекът със парите на света. Дебелият човек със нос голям със пура и във фрак. Ще ни вкара във голямата игра държави ще събаряме като кутии от обувки от нищото ще правим нови историята ще направим на пюре към някоя пържола. Като във компютърна игра пред камината със чаша хенеси в ръка и пичка на коляно. Много важно - някой сякаш го интересува.

Видях Човека. Шефа. И умрях. Без очи е. Без лице е. Без сърце. И без ръце. Без нищо е. Търбух. Държи света. Владетелят на всичко за каквото се досещаш и за каквото не. Черна дупка в празното пространство само черен фрак и пура сред бездънен мрак без фотонче светлина: нула единица нула нула нула единица милиарди нули единици трилион на степен единица нула нула нула нула нула стотици нули в степента пари пари, просто кинти омраза и омраза и омраза и безкрайно смърт. Глобален, перфектен, безумно безотказен софтуер – Windows – bars 3000. Гадна смърт на кръст и бонус гъба със оцет + облекчаващо желязо във ребрата. Промоцията само еднократна.
Отначало: Апотеоз - гърмят безчет невидими рояли сред безкрайността от гадост. Dа capo al fine – пак и пак и пак. Аз съм мъртъв, ти и той и тя и то и неродените дори – лакомо изсмукани черупки като от скариди, меню към шампанското на царя, цезаря, кесаря, краля, господаря, императора, Владетеля на всичко, за когото светлината в теб е нещо като кариес. Аз съм като моя господар. И ти, макар че мислим друго с теб, любима моя, безценна свобода. Тук е царството на мрака. На господаря ни измислица перверзна е искрата мижава във нас. Мъртви сме родени. Вие също. Сбогом.


Ей! Чувате ли нещо? Барабанен бой ли е това? Фанфари в нищото ли проехтяха? Мъже ли маршируват? В униформи? Кои ли са? Господарят се страхува от войници и мъже.
Не прехвръкна ли фотон? Или беше блясък във око? Да. 2008.