В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП - работният вариант /подарък за историографите на антон бончев/

Антон Бончев




В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП
диалогомонолог с 1 приятел

1977 - 1989
2006 - 2007


1 суперстар супербезсмислен безпереспективен и непретенциозен навреме прекъснат и неясно защо подновен като претенциозен личностнораздвоен диагностично автопортретично мизантропичен диалогомонолог с 1 приятел започнал в 1 бяла стая без прозорец и без врата в която нищо няма и нищо никога няма да се случи и продължил в 1заседнал още на 1 етаж асансьор



Пролог 1977 - 1989




///



Светът е луд, луд, луд.
Изморен от хиляди любови.

Пада нощ – за размисъл и нежност.
Мъртви са звездите зад реклами.
Прозорците са тъмни.
Всички сме на дансинга –
играем танци без прегръдка.

Тридесетгодишен си на тротоара,
луната ти –
парче лимон във чаша джин.




///



Кога живяхме в оня град,
край онова море?
Рисували сме го хиляда пъти,
когато нищо нямахме
и не завиждахме,
защото всичко беше
предстоящо и възможно.
Защо сега
не е спечеленото сладко?
Търсиш себе си
където нищо няма.
Все пътуваш
към разни непознати гари,
връщаш се,
ръцете ти са празни,
а очите –
по-добре е вече да ги нямаш.
Какво се случи,
та сме в тази стая,
с този луд прозорец,
денонощно пълен със миражи,
а щом изтичаш –
долу нищо няма.




///


Няма повече карминени пустини.
Нарисувахме ги и умряха.
Мансардата е пак във уличката над морето,
но есенните щормове, белязани по календара,
тази вечер във виното тежат.
Сега не мога да те лъжа,
нито пък да бъда искрен:
голямата вода заля пресъхналите океани.
Дори да си на тридесет и три,
не се върви по водната повърхност –
там скоро няма да разцъфнат маргарити.






///


Знам, със всеки ден
небето ти се смъква все по-ниско,
слънцето отдавна
на ръждясал гвоздей се крепи.
Идва време нещо да се случи,
а ти от думите до ноктите си грешен.
Като дявол черен,
честен като ангел,
наказуемо добър човек,
ти нямаш нищо никому да кажеш.
Сякаш нищо не разбираш –
вярваше навярно вчера,
на улицата като се разплака,
че светофарите за теб ще спрат.





///

Какво очакваш да се случи?
Вярва всекиму,
разбра,
че на себе си дори
не можеш да разчиташ.
Съпруг от теб измамен, във очите гледа,
като през площад из кръчмите премина,
безпомощен пред листа нощем псува,
беше сутрин някаква когато,
в огледалото се зърна, моментално го разби.
Сега ти всичко имаш,
а от бъдещето си години ми предлагаш
минута само да присъстваш
когато дядо ти
и аз –
в сандали, с кльощави крачета,
мълчим, за ръка вървим
по жаравата на летен ден
и в трептенето на хоризонта
към къщи се топим.



///


Дрехите ми взеха
и съм гол на тротоара.
Тригодишен и остриган,
не знаят как да ми помогнат.
А само искам да достигна
прозореца, от който
ти ме наблюдаваш.


///



Аз имам малка бяла котка
и бял леген с чорапи,
които трябва сам да изпера.

Аз имам верни свои хора
с отвратителни стоманени лица,
които плажовете ми отнеха.

Аз имам малка бяла кухня
и прозорец без завеси,
в който още свети кървава звезда.

Сънувана работна маса имам,
затрупана от ненаписани слова,
и букет на нея от изсъхнали цветя.

1989-1990



















Диалогомонолог
2006 - 2007







///

Ей, глупако,
беше ли добро дете?
Прочете ли каквото трябва
по времето, когато трябва?
Домашните си писа ли добре?
Браво, отличникът си бил!

Защо
сега от огледалото
ме гледаш тъпо?

И аз те виждам –
в последна фаза мизантроп,
в предпоследна – луд,
в начална – старец.

Съветвам те да минеш
бос по булеварда,
все някой ще те разбере.


август 2005?




///

Усещане за край
на танц,
бутилка вино
и цигара,
и любов,
и всичко друго.

Съвсем не сме разбрали,
че сме в евтина
крайпътна кръчма,
където се напиват рано
и затварят рано.
Не за тук сме ние с теб.

А ти, приятелю надменен и богат,
ти нещо друго си представяш,
но те виждам –
тук си също,
на съседна маса.
Чао, чичка!
Тръгваме, а ти оставаш.


31 юли 2005








///

Не виждаш ли,
че свършваме бензина?
Че монетите
във моя джоб са ламарина?
А тези покрай нас,
очите на които
в тъмното искрят,
ще искат само злато,
или прясна кръв
от бял човек.

Не виждаш ли,
че няма даже бира?
Метафорите свършиха
и не се поръчват
вече стиховцета,
а направо смърт.

31 август 2005





///

От старо злато
станаха листата.
Тук и там - с ръжда.
Тип-топ-тип-топ –
ехти над сутрешния корт.
Радвай се, приятелю –
туп-туп-туп-туп.
Дръж се хладнокръвно.
Към тебе приближава
един дегенерат.
Не се плаши –
той само
с бокс ще те пребие
и със нож ще те наръга.
Радвай се –
изведнъж и бързо
ще свърши този
тъй досаден сериал.
Ще притихне парка.
Тип-топ-тип-топ.
Туп-туп-туп-туп.
Безмислен ли е
този ритъм?
А играта?

25 септември 2006










Time

Притаил се е подлецът
сред доверието
на своя благодетел.
Пресмята как да го удари.

Убиецът наостри своя нож
и в сумрака
към кръчмата отива
смелост да си набере.
Потъват силуети във мъглата.
Какво ли става там?
Донесете светлината!

Приспива майката
детето непослушно.
До преди малко заедно играха.
Усеща тя, не е момиче вече,
порастна й момчето.
Листа безмълвно падат.
Дали си спомнят
свойта пролет и на лятото
горещите милувки?
Говор имат ли листата?
Могат ли поне
на дървото си да кажат?
Капки хладни чукат вън.
Пасиансът най-накрая се подрежда
и си ляга бабата успокоена.
Абажурът й угасва.
Ще сънува слънцето на свойта сватба
и моминските си лудории.
Утре още в тъмно
листата по пътеката ще премете.
Майката оттам ще мине рано .
По обед ще изтича и детето.

А художникът отсреща –
той какво?
Защо при него още свети?
Всички знаят, не рисува вече.
Той цял живот в един кашон
неща различни е събирал –
парчета за картини:
есенни листа и дъждове,
лета горещи,
и магични карти


сувенир от раковини,
и любови,
очаквания и мечти,
приятелства,
предателства,
умора и усмивки,
малко обич,
безразличие,
тъга...
Е, има и омраза,
стари снимки, стиховцета,
разни други,
полупотребни нещица...
Нощта си как ли ще изкара?
През годините претъпкан,
кашонът със илюзиите
безвъзвратно се разпада.
Той е еднократна опаковка,
не за тези цели.
Денонощно във обятията си
човекът го притиска с всички сили.
Друго той не притежава.
Стиска го като живот зад зъби.
И не спи дори.
Дали на времето
картонът
още мъничко ще устои?
Разпадне ли се –
разпада се светът.
И човекът се разпада –
до поезия ще стигне
може би накрая.
Ще трябва по алеята във парка
да пресрещне майката с детето,
да я убеди, че още е момиче.
Ще трябва да повярва тя
и усмихната да продължи.
А той – с последните си сили
във есенната утрин
като стих да се стопи.
Затова при него свети.


Изплуват силуети
от мъглата на нощта.
Какво ли ражда мракът?
Към тебе идват.
Какви са?
Лоши ли?
Добри?
Облече ли
във топли дрехи
детето си
поне?





23 октомври 2007





///

Няма за какво
да си говорим вече
с теб.
И с всеки друг.
Виждаш ли
муцуните край нас
със стиснати уста?
Открих,
че са и глухонеми.
Супер.
Свят на тишина.
А твоят страх е,
че вече може
да се разговаря
само с Бог.
Прав си,
иде съд.

14 януари 2007























///

Ей, приятелю!
В огледалото видя ли
как съм се превърнал
в отвратителна гримаса?
Кога се случи?
А защо?

Един
с професия поет *
ме срещна днес.
С бастун, и възраст,
и достолепен вид.
С безумието на умиращ грешник
погледа си
в мене вкопчи.
Отминах в делника си –
делничен човек.

Поетите когато
бяха жестоки богове
със емайлирани лица.
А аз – красив и млад,
пиян сатир,
и глупав кандидат,
за техния Олимп –
не разбра дори за мен
тогава този –
помниш го, нали?

Ей, приятелю!
Млад остана ти
и подозирам,
че някъде си вече бог.
Гримаса станах аз,
без да съм поет дори.
Поехме заедно нататък:
Аз заседнах в асансьора
Още на първия етаж.
Там живея и до днес.

19 януари 2007
___________
*Л. Левчев




ПЛАЖЪТ


От онзи плаж
пясъкът изтече
между наште пръсти.
И в купища от злато
в шепите им се превърна.

Откъде сега
със теб да видим
фарът как
във тъмното играе –
хоп-хоп, хоп-хоооп...
И на всички ни намига,
че мястото е сигурно
и вечно –
с бог-пазител
и останалите екстри,
а ние с теб
завинаги ще бъдем
дългокоси.

Не топъл плаж.
Няма бряг дори сега.
Зад борда сме.
На дълбокото
и сме уморени.
Тъмно е.
И лодка няма вече.
Не виждам светлина.
Крепим се над водата.
Студено.
Как е името на Бога?

Писнала му беше
още отначало
играта ни на Бога.
Фаропазачът също
дълго ни изтрая.
Угасил е вече.
Името му беше
Матю*.

12 февруари 2007
____________________
Пазача на фара на остров Св. Анастасия






Капитански мостик

Тук има барометър,
рул на клипер,
хидрометър, карта
и бинокъл на стената.
Термометър има
и компас.
Капитанска шапка на пирона.

Капитанът спи.
Пийнал като всеки капитан.
Но утре каза –
рано ще ни вдигне.
Тръгваме,
потегляме най-после.
Платната всички горе!
Ще препуснем сред безкрая
след сто години рейд.
Да живее капитана!

Аз съм нов
и само юнга,
но да питам:
на мостика ли сме,
или във кръчма просто?
Компасът сувенир ли е?
Спящият на масата –
капитан ли е,
или поет обикновен?
Уморен изглежда, побелял.
Печени са уморените.
Но дали е информиран,
че отдавна няма
морски карти,
хоризонти и безкрай?
Че светът е вече
плоска GPS система?

Както и да е.
Да лягаме,
че път ни чака!
Пътуването на живота ни.
В ръцете сме на капитана.
И трябва вяра.

25 февруари 2007



Бургас
след Георги Баев

Чу ли?
Опустява
райската градина -
там над плажа.
И последните момчета я напускат.

Пийнали художници,
поети - дългокоси хулигани,
неудачници-актьори,
бараби просто
и зализани
квартални донжуани,
боксьори-шампиони,
футболисти и зевзеци.
Пичовете заминават.
Виждам ги –
над пристанището
кръг последен правят,
махват ни с ръка,
намигат тарикатски,
че ни чакат
и отлитат.

Нецелунати сега
момичетата ще останат.
Новите картини
необичани ще се родят.
Пианистката
зад развените навън завеси
за кого ще музицира?
Театър още ли ще има?
А с думите,
какво
със думите ще стане?

Ще млъкнат гларусите
сред потта на
пренаселената
августовска жега.
Ще паднат много
като камък върху плажа.
Мъртви птици.
Сандвичи и кока кола.
Започва филм без звук и цвят.
Филм на ужасите ли?Какъв ще бъде краят?
30 март 2007





Градската разходка

Вървим, вървим,
нагоре-надолу, отдолу-нагоре,
наперени, важни, красиви.
От градския часовник до морето
от морето до него –
от вечност до точното време.
И обратно.
Между пет и девет надвечер.
Нагласени в най-новите дрехи.
Ухилени,
бедни, но млади,
глупави, честни, леко нахални,
с пламтящи очи,
които казват на всяко момиче:
ти си, ти си, ти...

Към девет.
Гларус последен изкрясква.
Сякаш цар със жезъла трясва.
И с обратния бриз
фасадите грейват във злато.
От балкони надникват
червени мушкати.
Най-магичното място в света.
Милиарди евро за метър квадратен.
Двойно за спомен оттук.
Тройно, ако тук си живял.
Четворно, ако тук си обичал
своята първа жена.

Звъннват наблизо вечерни камбани.
Ледчета тропват в потните чаши.
Премигват последни лъчи
и отговарят женски очи:
да, това си ти, ти, ти...

08 април 2007
Великден












///


Днес си тук човеко,
Утре – там.
Движение, прогрес.
Баща ти днес е тук,
а утре си сирак.
Или обратно.
Дали
картините и музиката
ще останат?
А парите?
Засега оставаш ти –
парцалено кълбо
от обич и омраза.
Топката си ти
на уличния мач
между дявола и Бог.
Движение:
прогрес.
регрес.
Stop.
Start.

27 март 2007


























Прощално



Ало!
Добър вечер, мила!
Денят ти как премина?
Ядосана, или щастлива?
Руса ли си днес, или брюнетка?
Красавица ли беше, или зла грозница?

Поканена си на вечеря.
Аз утре заминавам
и е време да се запознаем –
ти не знаеш,
че от сто години си ми муза,
а аз не зная
как изглеждаш даже.

Ще се срещнем на вечеря –
облекло какво?
Фрак и бална рокля?
Маратонки?
Или просто голи –
по душá?

22 май 2007



















///

Участвахме в богато шоу:
имаше любов, омраза,
падение, възход,
предателства и доблест,
шампанско с чер хайвер
сервираха веднъж дори.

Но такъв ли е финалът:
безсънни нощи,
абсурдни дни,
безкрайни разговори
с един и същ
досаден събеседник –
ти.
Няма да се разбереме.
Нищо няма да се случи
повече
във тази стая
без прозорец и врата.
Белотата на стените
имаш право само
с тебешир да нарушаваш.
Пиши!
При всички варианти
така спектакълът завършва:
в ада.

04 юни 2007







///

Чувам,
ти си бил по тез места
наместникът на Бога.
По образ и подобие създаден,
творец на съвършенството,
красавец и добряк.
Шегаджия даже.

А аз защо
те виждам само
като прост комплект от три в едно –
мобилен телефон, търбух и анус,
навряни гордо
в смърдяща ламаринена кутия
с климатик.
Quo vadis Domine?
Нацупен господине!
Ти сапиенс ли си?

Ти
мамутите изяде.
Зубрите след тях.
Бизоните изяде.
Делфините.
Тюлените...
Работата е пределно проста.
Наистина ли си любимецът Му и защо?

Създателят си ти
на най големия кенеф.
Върху папионката ти
има капка манджа.
Под маникюра
кръв.

Оглозгана,
онемяла е гората.
Няма животинки.
Само червеи в земята
шават тихо –
оцелелите опитват
да се скрият
от твоята паница.
Само твоите очички
в полумрака
лакомострахливо пак проблясват.
Но няма повече лапачка.
Ти си своята последна плячка.
Постигна всичко гнусно,
истината в книгите мухлясва.
Не успя единствено
да си направиш свирка
и да се изчукаш сам.
Направи го
и се махай!
На друго място
със себе си свърши.


06 юни 2007















///

Отдавна минаха оттук
последните кервани.
Дълбоко стъпките им
пясъкът засипа.
Сам ли мислиш
през пустинята отново
път да правиш?
Нали научи вече всичко?
Знаеш, няма вече
кехлибари, мускус
и брокат.
Счупена е лампата на Аладин,
разграбена е пещерата.
От път напукани
са ти краката.
Все пак,
ще отиваш ли нататък?
Бих дошъл донякъде със теб.



18 юни 2007















Епилог
Потвърдено..
Вярно, свършил се е кехлибара.
Петролът е накрая.
Ще бъде малко хляба.
И ориза.
Няма вече вересия.
Обикновин бакалин се оказа Царя.
Поезия не се предлага.
Глобално спермата е намаляла.
Гейове мъже командват.
Амазонките се връщат.
Игрек хромозомата
е скапана непоправимо.
Последна капка кедрово масло
от последния отсечен вчера кедър.
Сълзата на света.
Последен мирис.
Последен дъх
на планета неосрана
от десет милиарда гъза.
Хуманизмът цопна като камък
сред пари, лайна и врява.
Мехурче въздух на удавник
не изпусна даже.
Гьоте, Оруел, Волтер?
Великани!
Мушмороци!
Провален проект!
Control, Alt, Delete!
Да се върне тишината!
Събира се във точка светлината
и умира на монитора в средата.
Душата.
Цък.
6 х 6 х 6 за Антихриста.
Отличник, шампион!
Последни точки от боята
художникът старателно полага.
В последната картина,
защото вече няма нужда от картини:
няма масло за боите,
няма нишки за платната,
няма обич, няма боголюбци,
няма, няма, няма...
Последната картина
на последния художник:
картината на мрака.
Гасиме светлината.
Табела „Не работи”
пред Работилницата
за илюзии, човеци и подобни.
Отегчен, изнервен, уморен,
от работния тезгях се вдига,
протяга се, изпуква с яки кости,
зачервените очи разтрива,
на всичко тегли яка майна,
с подкованите обуща
бие яден шут на стола
и оттука
Съзидателят
си заминава.
Control, Alt, Delete.
Цък.
Най-после тишина.


10 ноември 2007 г.






Голгота
/този текст е успореден на всичко по-горе/

„Здравей тъга, довиждане тъга, ти си вписана в квадратите на тавана, ти си вписана в очите, които обичам.” Пол Елюар.
Здравей тъга, здравейте дни безименни и нощи безпокойни! Както в мои стихове, една жена постави шапка със копринена кордела. После си замина. Здравей тъга, здравей самотен дом! Тук няма място за поети и никой никога не се замисля защо луната е огромна и червена. Дали листата през октомври са нещастни, дали приличаме на есен-
ни листа. В реката плуват върбови венци. Децата спят в картоповите лунни сенки. Морето е забравено и пусто като през зимата крайбрежен ресторант. Препълнено е в кафенето, сред музиката тъжно – погледите от очакване тъмнеят. Здравей, довиждане тъга. Довиждане преди обичани девойки. Със всяка смърт светът умира и времето се
рони като светла пепел от цигара. Тук дълго още нищо няма да се случи. Не ме очаквай след вечеря – всички улици извеждат до морето. 1975.

Целувайте! Целувайте го цяла нощ, девойки непознати и красиви. И утре - по улици
и светофари, по площадите, на тротоара, на всеки ъгъл и във всеки вход, по краткия му път целувайте го пред очите на мълвата! Искайте му да не казва никому нещата, които нощем го измъчват, да повярва, че светът без него би могъл да се върти. Поискайте единствено за вас да мисли. Целувайте, целувайте го – от поезия човекът боледува, за това лекарство още няма, със това е интересен. Краката му измийте. А когато ви помоли сутринта, стиховете му недейте хвърля от петия етаж върху паважа – той знае, че със първите кафета още утре ще го предадете – поета на тълпата. 1977.

Апотеоз

Къв поет бе? Къв е тоя и за кво се бори? Откъде е, има ли пари? Фирма ли е или ооде аз пускам дългите и съм първи във насрещното със сто и осемдесе а на тоз човечец дай да му изчукаме жената ако става с паяка дигнете му колата приберете пенсията на бащата що изобщо шава да бе да за да бачка и да плаща и когато требе да гласува синът му да се друса и купува дъщеря му сутрин да ни духа а вечер да ни снася сухо роб е тоя роб се е родил и в робство ще умре. Мой е той. Друго? Я дай навън да сритаме в калта някой тъп и очилат червив със букви във главата я стига простотии канчето на тъпия и очилат мангалите да го очукат буквите отвътре да избият цървулите да му свалят на босия цървулите а ние да отидеме на голф на сърф на лов защото сме от баровците и мъжкари сме да изухаме гадинките в гората щото хорицата и за трепане не стават вече дори не могат и да бягат пълзят и кретат тъпо стадо доброволно във обора си самонавряно. Няма тръпка. Няма лов на охлюви нали! Дай в гората квото мърда а като свърши на сафари някъде далеч оттук как сме със парата намалява казваш стрижете стадото по-дълбоко намалете им фуража да преминат на сено и плява повече на плява и вода и да шарят яко тока им дигнете парното водата водата им я спрете да пият минерална наша цикълът да се затвори нашто стадо пие нашата вода и да се перат със минерална и да се къпят с минерална да има обороти че дивеч вече няма на сафари май ще ходим на луната. Разходи големи. Аааааааааааааааа. Мамка му щом няма вече дивеч гората изсечете сечете все ще падне някоя пара наред сечете бе ви казвам наша е наша ний сме я садили да преди двеста и кусур години а където ви мързи палете. След вас да бъде пепел по добре. Стригане и огън за отворкото с дебелата глава и вечерната ракия ако продължи да мрънка скапете го потоп му направете удавете го във кал от язовири и неговите си лайна и му кажете на кретена че е от дъжда ама да остане жив че кой ще пазарува и ще плаща ДДС тъпота и чалга чалга във главата му набийте яко пиене до над козирката но пиене ментакис ей от евтиното нашто да не го научиме на свястно че ще почне да излиза скъпо а на джипките им дигнаха цената разходи големи ей всичко ли на тъпите пребрахте прибрахме ли им нивиците и лозята изцяло ли добре за стотинки ли добре и морето им вземете планините небето и реките че ще ходиме на пикник до луната картички да си купуват и да гледат във обора си все едно са там море ли навсякъде бетон излейте хотели лифтове и писти фабрики за кинти и едно гише където ще текат парите кво природа ли абе ти шефът ли си на глупците пара ни трябва на тревопасните природа босът иска да го правят граф гаджето му си хареса нови цици моята хареса къщта във париж а ти стрижи до кокал ги стрижи дери направо кво ме питаш не бива да измрат пусни им кредити за нова дупка и юрган за хляб и сол да шават и да плащат сто години. Над сто. Децата им да плащат и внуците им за презерватив да нямат да се размножават деца и внуци и така нататък сто по сто по сто години да си плащат аха и на избори да си гласуват да не си помислят че са във обор където само стрижат и доят сакън да мислят и сънуват че са във държава дай им телефони да се питат ало ти къде си тук съм ти къде си къде на дъното сте бе дайте им малко телевизии малко пътища и таратайки немного интернет с лолитки малолетни в чата да мислят че това е свободата и повече пиячка здраво тъпо шоу със награди денонощно и разврат разврат малко кренвирши от перушина и лайна кебапче от сланина бройлери от анаболи секс ако още могат де само да не спрат да се множат да мърдат и да плащат че ще стане старшно въздуха им да не вземете да спрете че сте тъпи ей въздуха им оставете само. Ама повече за нас.

Да ми донесете палтото с крила отзад черното пингвинското и да дойде самолета тука и сега да в кенефа съм и папионка че отивам при Големия Лайнар неговото стадо е хиляда пъти по голямо тоягата му сто години по-корава торбата със парите му е най-дълбоката торба. Казах палтото с крилата не рога опашка и копита рогата не сега излъскай ги ще трябват после за пред човека със звезда и малка кръгла шапчица отгоре на главата. Шефа на Големия Лайнар. Човекът със парата. Човекът със парите на света. Дебелият човек със нос голям със пура и във фрак. Ще ни вкара във голямата игра държави ще събаряме като кутии от обувки от нищото ще правим нови историята ще направим на пюре към някоя пържола. Като във компютърна игра пред камината със чаша хенеси в ръка и пичка на коляно. Много важно - някой сякаш го интересува.

Видях Човека. Шефа. И умрях. Без очи е. Без лице е. Без сърце. И без ръце. Без нищо е. Търбух. Държи света. Владетелят на всичко за каквото се досещаш и за каквото не. Черна дупка в празното пространство само черен фрак и пура сред бездънен мрак без фотонче светлина: нула единица нула нула нула единица милиарди нули единици трилион на степен единица нула нула нула нула нула стотици нули в степента пари пари, просто кинти омраза и омраза и омраза и безкрайно смърт. Глобален, перфектен, безумно безотказен софтуер – Windows – bars 3000. Гадна смърт на кръст и бонус гъба със оцет + облекчаващо желязо във ребрата. Промоцията само еднократна.
Отначало: Апотеоз - гърмят безчет невидими рояли сред безкрайността от гадост. Dа capo al fine – пак и пак и пак. Аз съм мъртъв, ти и той и тя и то и неродените дори – лакомо изсмукани черупки като от скариди, меню към шампанското на царя, цезаря, кесаря, краля, господаря, императора, Владетеля на всичко, за когото светлината в теб е нещо като кариес. Аз съм като моя господар. И ти, макар че мислим друго с теб, любима моя, безценна свобода. Тук е царството на мрака. На господаря ни измислица перверзна е искрата мижава във нас. Мъртви сме родени. Вие също. Сбогом.


Ей! Чувате ли нещо? Барабанен бой ли е това? Фанфари в нищото ли проехтяха? Мъже ли маршируват? В униформи? Кои ли са? Господарят се страхува от войници и мъже.
Не прехвръкна ли фотон? Или беше блясък във око? Да. 2008.

след книгата "в асансьора към олимп"

СЛЕД

„В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП”

мизантропични бeлежки










///

Една самотна възрастна жена
раздели закуската на две
и на уличното коте
като на принцеса
половината поднесе.
„Мяу!” –усмихна се денят.
Жената съществуването си
за този ден заслужи.

Един подлец
партнъора си прецака
и печалбата набързо сметна –
неголяма, но печалба лесна.
От радост по обед още я профука.
Инфаркт и чаша със отрова –
за глупака! Толкоз му се пада!
Пада нощ.

Едно дете заспива
в прегръдката на своите мечти.

Под картоповите сънни сенки.
Луната се показва
сред аплодисменти на звезди.
Поетът –
без професия, беззащитен и обречен
като пеперудата пред лампа,
надраска много умна строфа.
Но няма никой да я купи днес.
Нито утре –
безценна е,
тя не струва кифла даже.

Пияният кретен
дъщеря си и жената си пребива.
После ще ги наебе.
И друг кретен ще се зачене.
Луната гледа.
Тя девица срамежлива ли е,
или офисът на наште господари?

Спи детето и сънува
шарени неща.
Тук е мама.
Наблизо дядо.
С топли сънища
завива ни нощта.

01 декември 2007 г.

///

Чичо,
свършват в печката дръвцата.
Ще излезеш ли да засадиш?
Не.
Защото си дебел,
пияномързелив и тъп,
и глобалист.
Ще замръзне скоро твоят гъз.
Или ще се свари –
според както лапаш.

Чичо,
може ли да не бъда като теб –
кретен?
Може ли да почета,
да попиша с молив?
Да не искам да съм като теб
богат?
Да съм малко Ботев,
малко Левски? Хайне?
А?

Чичо,
Може ли да те наплюя?
Да те сритам?
Да бъда непредател,
некрадец и нелайно?
Детството си може ли да пипна?
Може ли да бъда рицар?
Днес!

„Не може!” – казваш.
Ти си шефът тук.
Човек без детство.
Без спомен за мечти.
Тогава аз напускам още днес.
И хващам пътя.
Ще смениш слугата.
Най-после
новият ще те заколи.
Още утре – преди закуската,
на гладно, както яретата колят –
изотзад.
Полумесецът ще се обагри
С твойта кръв.

11 декември 2007 г.

///


През ноември
прекопа стопанката лехата.
Цветята вече са
изпепелена купчина стебла.

Закъсняло да порасне дребосъче
оцеля.
Декември.
Срещу ледения вятър
пърха със зелени листица.
Няма име, няма сорт.
Листа.
Няма си другар.
Знае ли с кого се бори?
Не.
Няма никога да види лято.
Няма да зарадва никого със цвят.
Неважно.
То усмихнато танцува
във прегръдка
лично със смъртта.
Сега.
Само.
Цвете сред снега!
Цвете хулиган!
Ха-ха!
Ами ако вземе и да цъфне?
Утре?
А?

13 декември 2009 г.

///

Ей,
момиче със бадемови очи!
Да знаеш,
че поетите са винаги
на двадесет и три.
Те са божествата
на пъпчивите зубрачки.

Отеснява като дреха,
свива се светът.
Роман без рицари,
кралици и хералди.
Празни страници
от рециклирана хартия.
Таят се водни знаци
сред съмнителната белота –
милиарди дръпнати очи,
цифри, цифри
и лица –
усмихнати,
ухилени,
разплакани
и бузести и слаби
и беззъби,
но озъбени все пак –
всички
просто
гладни
за всичко
откровено хищни.

Момиче със бадемови очи!
Да знаеш,
че художниците винаги
са на петдесет и три.
Момчетата са те,
които си избират персонално божество.


07 февруари 2007 г.

///

Какво ли става
с душата на детето,
което се люлее
в пролетната вечер?
Дали лети?
Изхвръква люлката
нагоре
към последните лъчи,
изпъваш си краката.
Връщаш се надолу и назад
към цъфналите вишни,
нагоре пак –
засилваш си, приклякваш,
прeмалява във стомаха.
Юмручетата стискат здраво железата –
зад вишните е къщата
със мама и със татко, с баба, с батко.
С всичко.
Отпред са синевата и безкрая.

Показа се луната
долу вляво –
тя намек ли е
за началото на края?

01 април 2008 г.

Машина на времето


Голям майтап!
Ти днес си купи грамофон.
Последният навярно
за следващите сто години
в ерата на дигиталните неща.

Довечера ще сложиш рокля от брокат,
колието с розовите перли
и с жест на прима балерина
ритуално
ще плъзнеш игличката в следата.
Ще се събудят гласове и звуци
от десетилетия заспали.
Ще докоснеш други времена.
Синът си много
със машинката ще впечатлиш.
На тъмно после ще поплачеш.

Кажи ми утре –
при този ритуал
вдиша ли веднъж поне
от бриза на онова море?


01 април 2008 г.

///

Усещаш ли –
времето!
Ето го!
Сега!
Виж го!
Ето –
сега е спряло
и може да се пипне –
твърдо е
и меко,
грапаво
и гладко –
неопределено,
нещо като
време.
Сега е тук –
врабчетата
по шипката
замряха.

Късният следобед,
надвечер –
мигове на нищо.

Клатушка се светът
от крак на крак –
да премине ли нататък,
да се върне ли назад.

Мигове на нищо.

Грозният,
дебел и непохватен
черен бръмбар
отнякъде се цопва
в розовия прасковен цвят.
Сока му излочи.
Разплиска следобедната дрямка.
Окапа се.

Нанякъде отлита –
той няма дом.
Само остава
венчелистчето употребено –
с черни точици по белотата –
сигурно лайна.

То прекрасното,
утре няма да е живо.
от срам и от погнуса ще умре.

Пролетта.
Между четири и шест.
Когато времето
на пипане е твърдо.

После пак
часовникът протръгва.
Пълним чашите.
Ура!


09 април 2008 г.

///

Здравей, царю честити!
Здравейте, господарю!
Целувам Ви нозете.
Аз съм новият Ви шут
и със Вас ще поиграем
на разни весели игри –
например на живот и смърт.
Ти си вечен и богат,
аз съм беден и роден умрял.
Да започнем с зарове и шах,
да завършим със рулетка,
но по руски.
А?
Навит ли си?
Да бъдем равни?
И без това
короната е подарена
и под ипотека.
Окъпана е многократно в кръв.
Да започваме играта,
мисля да ти съдера гъза.

О5 юни 2008 г.



///



Ей, да не се окаже,
Че сме просто сензори
за радост, скръб, и болка, и разврат?
Може би дори сме записвачки, а?
За СиДи, или ДиВиДи?
Или за друг формат?

04 юни 2008 г.

///


Коте мило,
плачещо неудържимо под някаква кола...
Не се плаши,
ти след часове ще бъдеш мъртво
от обезводняване и глад и хипоглекимия.
От липсата на мама.
Мама.
Видях я – петно върху асфалта.
Прегазена на идване към теб
със семейната закуска.
Закуска.
Хемендекс, скариди,
портокалов сок,
какао, мляко,
топъл шоколад,
банани, на дивана.
Мама.
Няма мама.
Няма котки.
Няма мррррррр.
Няма топъл скут на готина стопанка.
За теб добрата новина е,
че дебелите, преяли,
скапани от алчност,
прегазващи с коли котешките майки
ей така за кеф,
двуноги суперхищници
оттук си заминават скоро.
Още няколко години -
петдесет, шейсет, най-много сто.
Останалите тук
закуската ще бъдат
на котките след теб.
Както е редът.

27 юли 2008 г.


///


Чувам как
Въздиша вятърът в комина.
Старец ли е той?
Понякога е мъж.
Понякога дете.
Често лош.
По-често е гальовен.

А аз износвам ризата
на починалия си приятел –
така е излиняла,
че е нежна като дъх.
Като метроном съм
между утрето и вчера –
от бъдещето ужасен,
в миналото втренчен,
както учителят ми в мен.
За него
аз ли съм последната недежда?
Горкият.

Трак – трак – трак - трак.
Това е наказанието –
Няма днес.

Щастлива е сърната -
Ето, появи се и изчезна.
Тя е миг.
Сигурно е, че не помни,
Сигурно е, че не си мечтае.
Красива е във този точно миг.
Тя познава само него
И живее само в него.
Красотата винаги е само миг.

А аз?
Крайбрежна, грозна някаква скала,
неизвестно от кого
захврълена, забравена,
съвсем сама –
изчовъркана от ветрове, слънца,
от удари и раковини, миди...
От всички.
От спомените на света.

А утре?
Идва утре.
И с него следващ спомен.
Ужас.
Не мога да заспя.


18 септември 2008 г.

вариантът оригами пиеса

АНТОН БОНЧЕВ







ВАРИАНТЪТ ОРИГАМИ
/по парапета/















2009 г.



УЧАСТВАТ

СГЪВАЧКАТА НА ОРИГАМИ
ШОФЬОР
УНИФОРМЕН
БИЗНЕСМЕН
VIP
ПРИЯТЕЛ
ГЛАС



















ПРОЛОГ

Грамаден френски прозорец, или тераса с парапет. Зад него е прекрасно, безкрайно небе. Едно младо момиче е пред парапета. Сгъва си хартиени жерави и ги пуска в пространството. Тя е Сгъвачката на оригами. Говори си.
СГЪВАЧКАТА. Коя си ти? Коя си ти? Коя си ти?
ГЛАС.
Коя си ти, коя си ти?
Аз виждам белите ти кецове в нощта.
Те чертаят кръг след кръг по алеите на парка.
Надежда за движение и бъдеще събуждат.
Най-после нещо става в мрака.
Но кръговете се стопяват
под щрихите на клони от жасмин....
Надеждите заспиват сред нощния офорт на самотата.
Този ли ще е последният вчерен джогинг?
СГЪВАЧКАТА. Дааааа. Коя ли си? На колко си? Неизвестно. Най-различни беше. На много малко и на твърде много си. От добро семейство. Възпитана в добродетели и труд. В търпение и обич. Знаеш кой е добрият на този свят и защо. Едно от най-симпатичните неща в живота ти беше костенурката в двора на черквата, където те водеха на неделно училище по вероучение. Ти видя как надеждите на скромните ти родители възкръснаха от бунището на мракобесието, блеснаха под прожекторите на свободата и после отново рухнаха в прахоляка на огромен икономически и морален катаклизъм. Сега те са възрастни хора, които редовно пускат есемеси за едно сляпо момиче от телевизионно шоу. Когато лошият човек от квартала извади окото на бременната си котка, те се скриха вкъщи и се заключиха. Цяла нощ не спаха и се държаха за ръце. А котката плака под лампата на уличния стълб и дори кучетата не я закачаха. Но нито един човек не й помогна. Въпреки че, с какво ли може да се помогне на едно ослепено същество. Ти си интелигентна над нормалното. Прочела си книжки повече от приетото. Повярвала си им и си ги преживяла. Което е проблем. Не се прави така, защото от това човек се състарява. Все едно, че е живял много животи. Така може да се получи раздвояване, разтрояване и т. н. на личността. Но пък е красиво. Красиво е да живееш в измислени пространства. Което пък не е препоръчително, защото не е полезно. Както чистият кислород, или озонът не са полезни. Ти си възпитана по правилата на доброто и любовта към хората. Но улучи време, в което момичетата продават тялото си за половин телефонна сметка. За да могат да говорят с гаджето си, което си мислят че обичат. Или това е оправданието им. Все тая. Никой не го интересува. И нищо не можеш да промениш, нито го желаеш вече. Улучи време на негодници и суперизвестни нищожества. Затова сега имаш само една възможност – да сгъваш тези снежнобели хартийки и от плоския лист да създаваш обемни неща – птици, животинки, които ако не могат да ходят, то засега могат да летят. И всъщност по-добре – летенето е по-висше умение от ходенето. Ходенето много лесно може да се превърне отново в пълзене – откъдето е произлязло. А твоите хартийки - както умеят да летят, ако летят достатъчно дълго, може би ще еволюират и ще се научат да бъдат и живи, а? Летящи, живи хартийки! Страхотно – нова раса от летящи, безобидни, незлобни и некомерсиални същества. Чисто бели. Които не искат все повече и повече кинти, все по-големи и по-мощни автомобили, все повече и повече пържоли и омари, все повече петрол и преработена дървесина. Предстви си: Всеки от нас захвърля смрадливото си, нуждаещо се непрекъснато от душ и непрекъснато предразположено към болести и затлъстяване тяло, яхва една летяща хартийка и се понася на крилете на въздушните течения. Край на друсащите клаустрофобични самолети, край на претъпканите автобуси и вагони – летиш си накъдето си поискаш. Нали придвижването е основното качество и цел на цивилизацията. Да се преместим по-далеч, по-високо и по-бързо. Колумб, Амундсен, Гагарин. Да направим максимално повече неща, които създателят не ни е отредил – да се гмурнем в дълбините, да се издигнем над планетата. Като малките деца – да направим колкото може повече непозволени и безполезни неща. Или като големите – да избием максимално повече комплекси. И да направим безброй поразии. Това е цивилизацията. Ако не беше така – кораловият риф и кошерът щяха да са съвършените цивилизации. Или компютърът, или интернет, или народната библиотека. Но цивилизацията се задръсти. Популацията влиза в критични параметри. Индивидите стават все повече и все по-нискокачествени. Усъвършенстват се в една единствена посока – лапачката. Как да стане повече и по-пикантна. Този модел човек е вече доста старичък и несъвършен. Коефициентът му на полезно действие е нисък, а петролът, оризът и месото намаляват. Време е да се пусне в обръщение нов. Сега е моментът за Летящия хартиен човек. Ефективен, незамърсяващ и обитаващ най-чистото засега пространство – небето. Повече светлина, повече кислород и повече озон. Да се издигнем при светлината. Йес! Гениално! Ти си създателят на новия модел човек! Да живее новата раса човеци! Човеци-оригами! Ето го и моето СV – аз съм момичето – създателка на хора-оригами.







ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА СЦЕНКА
Сгъвачката на оригами върви, върви, върви забързана по работата си, по пътя на живота си. Отвреме на време пуска във въздуха над главата си по едно хартиено летящо оригами. Някои отлитат в небето, други падат неуспешно на земята. Изсвирват автомобилни гуми. Бесен, върху момичето се нахвърля ШОФЬОРА.
ШОФЬОРА. А ма, къде зяпаш ма! Ша та влача чак до другия светофар ма!
Ти кьорава ли си, или не си нещо в час, а? Ша та оскубя ма кучко заспала! Бах ти парцала! Не скиваш ли къде пресичаш ма, или искаш да ма бутнеш в панделата, а? Глей ква си плоска ма. Искаш ли да ти се размине с едно духане, а? Ще ти дам бе. Аде от мене да мине. Ко ма? Дърт и плешив ли съм? Ти знаеш ли кой съм аз ма? Такива като тебе са ми за мезе ма. Снощи една такава ми го лапа. За едно пиене и за едно друсане. Ти кво си мислиш? Че съм някой скръндза ли ве? Баровец съм аз и й дадох двайсе. Аре да те возя, а? Ще идем на околовръстното и ще ти дам двайсе. Добре де, после ще хапнем по една тройка с биричка, а? Ще си поприказваме. Кво ма, малко ли е? Ти да не мислиш че ги копам, а? Ако не щеш, ще дъвчеш баничка и ще гладаш порно след единайсе – това ще ти е живота тази вечер. После ще гушнеш дръгливата си котка, щото нямаш кой друг да гушнеш и така до шест сутринта, когато ще трябва да ставаш за бачкане. Ще си направиш криво-ляво рядката коса с машата, ще си нацапаш муцуната с малко боички, ще бутнеш памуците в сутиена да изтлеждаш по-цицеста и айде в метрото още по тъмно. И пак по тъмно, пак в метрото - обратно. При котката. И така цял живот. Без да се усетиш ще останеш стара мома. Котката ти ще умре от старост и ще си вземеш нова. На третата – четвъртата поред котка вече ще си баба. Самотна. Изцедена от нископлатената работа. Без да си ходила никога на екскурзия или на почивка. Ако на това твойто му викаш живот...
СГЪВАЧКАТА. Трябва да ти кажа, че нещо ме бъркаш. Не това е моят живот и не така ще протече нататък. Това е животът на жените, които ти познаваш. А аз съм направила всичко каквото трябва моят живот да не е такъв. Но това не променя нещата и продължава да има жени, за каквито ти говориш. Въпреки че, това не ме прави щастлива. Напротив.
ШОФЬОРА. Ахааа. Ти май си от тези по-така. Не ти личи много. Де да те знам ква си. Пеша си. Нищо особено не изглеждаш. Ама то вече знаеш ли кой кой е. Погледни кво става ве – 19 годишни курвета карат джипки за по 190 бона. Петстотин коня. И оная вътре наднича изпод волана. Как стига педалите не е ясно. И къде отива с тези петстотин коня курвето? Кажи ми де? Отива на козметик. Да й епилират катеричката. За да не се изгуби в храсталака онзи дето се е изръсил сто и деветдесет бона. Щото той всъщност е смотаняк и като нищо ще се изгуби в храстите. Пълен смотаняк, на който един, когото никога няма да видим, му е дал кинтите. Защо този, дето никога няма да видим, този дето раздава кинтите, винаги избира само смотаняци? Знаеш ли? Защото смотанякъг е послушен. А аз не съм послушен. Ей тъй става – от смотаняк правиш баровец. И онзи надува мускулите. Поема въздух. Навлича арманито. Почва да му е красиво. Той почва да обича красивото. Обича гладки епилирани катерички. Това е най- красивото нещо, което е срещал в живота си. Това е била мечтата му. И си я купува. И я слага в кутия за сто и деветдесет бона. Може и за двойно повече. Четири по четири. Епилирана катеричка в черен джип четири по четири. Това е върхът на елхата. Нещастникът за друго не може да се сети. Кво искаш – картина ли да си купи?
СГЪВАЧКАТА. Ти колко картини си си купил?
ШОФЬОРА. Николко не съм купил. Аз рисувах картини. Ама станах шофьор. Че е по-лесно. Ти знаеш ли колко мъчно се рисуват картините! Ти не разбра ли че съм пълен нещастник ма? Не ми ли личи, или ти си кьорава? А ми се виждаш ококорена. Тъй като те гледам може и пищов да имаш. Сега всеки има пищов. Знам, че имаш. Земи да ма гръмнеш! Ей сега ме гръмни става ли? Гръмни ма и ма отърви – чуваш ли ма кучко? Квооо, не щеш да ми помогнеш ли ма? Всичко ти давах ей – на околовръстното щях да те водя. На кебапче с бира. На свирка. Щяхме да си приказваме. Да си споделим по човешки туй-онуй. Ти да не би да имаш с кой да си споделяш? Ти човек ли си ма, или машина! Сърце нямаш ли ма – помогни ми и ме гръмни ей тука и сега. Гръмни ме. Мамка ти скапана, ей ти с моя пищов ма гръмни че ма е страх ма... моля те бе, коте, гръмни ме, пълен боклук съм – курви само возя, дрога продавам. Никой нямам. Никоя не е идвала и няма да дойде с мене на околовръстното. Нито някъде другаде. Виж ме на кво приличам. Тъп съм като дърво и нищо не помня – нито баща си, нито майка си, нито откъде съм. Една книга не съм прочел. Картините само, ама то беше за малко. Гръмни ме и всичко ще направя за тебе. Аде де, а? Гръмни ме, знам че имаш пищов – наперена си. С моя не можеш ме гръмна – май е играчка. И аз съм играчка, затова нищо не мога да направя с мене си. Само друг може да направи нещо с мене. Аде моля ти се бееееееее.
Сгъвачката взема пистолета му, зарежда го. Онзи коленичи и прегръща краката й. Целува ръката й. Тя взема неговата и също уж я целува леко. После хладнокръвно го гръмва в главата. Онзи умира. Тя оглежда оръжието.
СГЪВАЧКАТА. Истински.
Прибира пистолета. Хвърля във въздуха едно оригами, което отлита. Прекрачва трупа и излиза.




ВТОРА СЦЕНКА
Сгъвачката си върви, или си кара колелото, или колата. Тъмно е. Спира под една лампа да пусне едно летящо оригами. Съзерцава го как изчезва в нощното небе. От тъмнината изскача фигура със стоп-палка.
УНИФОРМЕН. Доър вечар, старши контрольор Х. Ваште документи за проверка.
Тя му подава документите си. Той рови из тях и чете на фенерче.
УНИФОРМЕН. Тъй. Имаме минаване на червено. Ко ше прайм сега?
СГЪВАЧКАТА. Кой е минал на червено.
УНИФОРМЕН. Ами вие. Имаме проблем.
СГЪВАЧКАТА. Ама тук няма светофар.
УНИФОРМЕН. Е, ама ей там има.
СГЪВАЧКАТА. Но аз не съм минала оттам. А оттук.
УНИФОРМЕН. Нищо. С какво се занимавате?
СГЪВАЧКАТА. Сгъвам едни хартии.
УНИФОРМЕН. Ще се подиграваме ли сега?
СГЪВАЧКАТА. Сериозно сгъвам хартии. Оригами се казват.
УНИФОРМЕН. Айде бе!
СГЪВАЧКАТА. Да, мога да ви покажа. Ето това е едно оригами. Птица. /Вади и показва./
УНИФОРМЕН. Аха. И за кво служи?
СГЪВАЧКАТА. Ами това може да лети.
УНИФОРМЕН. Друго?
СГЪВАЧКАТА. Ако се направи голямо, можете да опитате да полетите с него.
УНИФОРМЕН. Айде бе! Не, мерси. Харчат ли се?
СГЪВАЧКАТА. Не.
УНИФОРМЕН. Ми тогава?
СГЪВАЧКАТА. Ми така, за себе си.
УНИФОРМЕН. Добре. Ко ще праим с червеното? Имаме проблем. Ще пишем акт. Ще трябва да вземем документите. Глоба. Ще стигнат ли птичките за глобата? Червено. Голяма глоба.
СГЪВАЧКАТА. Аз не съм минавала оттам.
УНИФОРМЕН. Мина, мина.
СГЪВАЧКАТА. А вие откъде видяхте?
УНИФОРМЕН. Видяхме ние.
СГЪВАЧКАТА. Къде бяхте?
УНИФОРМЕН. В храстите бяхме.
СГЪВАЧКАТА. И защо бяхте в храстите? На вас да не ви плащат да седите в храстите? Вие знаете ли че аз ви плащам заплатата, а? Ей от това портмоне излиза заплатата ви, ясно ли ви е. От такива празни портмонета. Плащаме ви да ни пазите, не да дебнете в храстите като плъхове. И после: „Имаме проблем. Ко ше праим сега?”
УНИФОРМЕН. Имаме проблем. Червено. Голямо нарушение. Как ще оправяме нещата? Или ще пишем? И вземаме документите. И... нали знаете... започвате да имате проблеми. Ходене по мъките.
СГЪВАЧКАТА. Какво ще пишете бе? Вас не ви ли е срам по цяла нощ да висите в храстите и да просите двайсетачки? Е, аз нямам двайсетачка. И да имам няма да ви я дам. Тази вечер няма двайсе! Нямаааааааа. И ще трябва да пишете – дето най го мразите. Айде пишете!
УНИФОРМЕН. Ами ще пишем. Законът го изисква. Започваме. А вие, моля ви, дръжте се културно.
СГЪВАЧКАТА. Културно ли? С тебе ли бе? Мишок, който клечи в храстите. Мишок с пищов. Два метра мъж. В храстите за двайсетачка. Ти жена и деца нямаш ли бе? Не те ли е срам да ги гледаш в очите и да ги храниш с мойта двайсетачка бе? Е няма да ти я дам. Ето я – но няма да ти я дам. /Започва да я сгъва до края на разговора им./ Последната и еднствената ми двйсетачка. Ще я сгъна и ще я пратя да лети. Ако можеш хвръкни да я стигнеш. Ама ти не можеш. Ти никога няма да полетиш защото си плъх от храстите. Да бе да – ще хвръкнеш с този гъз и с този врат. С късите ръчички и крачета. Бавно върви писането май, а? Мъчна работа е. И как ще докажеш че съм минала на червено.
УНИФОРМЕН. Има свидетел.
СГЪВАЧКАТА. Свидетел?
УНИФОРМЕН. Да. Колегата е свидетел. Аз съм контрольор, а той е свидетел. Аз конторлирам, той свидетелства.
СГЪВАЧКАТА. Къде е колегата?
УНИФОРМЕН. Там. После ще го извикам да подпише.
СГЪВАЧКАТА. Къде там, в храстите ли?
УНИФОРМЕН. Моля ви, дръжте се културно. Той там в момента е контролъор, а аз съм му свидетел. После ще ме извика да подпиша за някой, минал на червено.
СГЪВАЧКАТА. Значи плащам на още един заплатата, които е с длъжност свидетел?
УНИФОРМЕН. Такава е структурата.
СГЪВАЧКАТА. Структурата била такава! Структура, изградена с моите пари. Която кара кола със синя лампа, купена от мен. Структура, която получава заплата за да работи за себе си по тъмно в храстите! Аз съм могъщ инвеститор, който е изградил Структурата. Гениална Стурктура, която работи денонощно за да взема моите пари – в работно време официално ми прибира половината пари, другата половина – неофициално, вечер край храстите. Супер. Аз ли съм създателят на това изобретение? Да. И неговият ползвател. Обичам го, то е част от мен, щом цял живот го трая. Кърлежът, впит под мишницата ми. Не ви ли е срам да се гледате в огледалото бе? Що не се хванете на почтена работа? Що не гоните бандитите, за което ви се плаща? Пичове с пагони. Мишоци с пагони. Мишоци с пищови. Що не се гръмнеш с него бе? Ако съм на тебе ще се гръмна и то още сега.
УНИФОРМЕН. И аз искам, ама ме е страх. Писна ми да съм мишок, а вече не мога да бъда друг. Ако ме гръмнеш ти, няма да пишем акт. Ще ти оставя документите. Няма акт, няма червено.
СГЪВАЧКАТА. Нямаш никакъв проблем. Ще ти направя тази услуга. Имам и опит по тази част вече. Какво да ви правя като не ставате за друго освен за гръмване. Някой трябва да свърши и мръсната работа, нали? Най-после някой трябва да си запуши носа и да изрине вонящите неща като теб. Давай патлака, скапаняко.
УНИФОРМЕН. Ама ако може лекичко нали?
СГЪВАЧКАТА. Лекичко, миличък. Както лекичко си изпил безброй душици край храстите. Лекичко… /Гръмва го в главата, прибира пистолета при онзи на шофьора, пуска в небето сгънатата на оригами банкнота и излиза./

ТРЕТА СЦЕНКА
Бизнесмена си седи в офиса, или под плажен чадър. Тропа си нещо на лаптопа. Влиза Сгъвачката на оригами.
СГЪВАЧКАТА. Добър ден.
БИЗНЕСМЕНА. Добър да е. Как успя да влезеш при мене? При мене непознати не се допускат.
СГЪВАЧКАТА. Много трудно. То беше писане на мотивациии, предложения, срещи със сътрудници и секретарки, интервюта, охранители...
БИЗНЕСМЕНА. До богатите не се стига лесно. Кво искаш? Не назначавам непознати без препоръка от познати. Може да си върха на дипломите и възможностите, но извън кръга ли си – не става. Другаде може и да го правят, но точно тук – не.
СГЪВАЧКАТА. Не съм за работа.
БИЗНЕСМЕНА. За друго като те гледам не ставаш – не си атрактивна. Струва ми се дори, че си прекалено умна. Вярно ли е?
СГЪВАЧКАТА. Е, това не знам.
БИЗНЕСМЕНА. Личи ти. Умните жени си личите отдалеч. Няма грим, няма фръцкане. Няма сексапил. Скука. Кво ще правим тогава? Бизнес?
СГЪВАЧКАТА. Да.
БИЗНЕСМЕНА. Уф, пак ли!
СГЪВАЧКАТА. Що, не е ли тръпка?
БИЗНЕСМЕНА. Тръпка е. Отначало. Първият милион и първото Бентли. След като разбереш, че вече няма опасност да те очистят и да ти го върнат тъпкано, става скука. Ставаш почтен, важен и уважаван. Дебел. Почваш да откриваш детски градини и да правиш дарения на манастири. Почваш да пушиш само „Коиба” и да смучеш само „Дом Пириньон”, а аз обичам гроздова със кисело зеле и червен пипер. Почват да те преследват най-различни и все повече „трябва”. Трябва да купуваш картини и да ходиш по благотворителни концерти. Мразя картини и ненавиждам цигулки.Трябва да те вози шофьор, да ти режат ноктите, да закусваш в леглото. Закусвала ли си някога в леглото?
СГЪВАЧКАТА. Веднъж. Когато бях в болница. Не ми хареса.
БИЗНЕСМЕНА. Аха. Искаш ли, когато си здрава?
СГЪВАЧКАТА. Не. А имаш ли осемнайсетгодишно курве, което ходи на козметик с джип четири по четири за сто и деветдесет бона?
БИЗНЕСМЕНА. Ти си от чепатите момиченца. Едно време познавах такива. Из фирмите ми вероятно има такива като тебе – вършите много работа. Като мулета сте. Обикновено оставате стари моми, или раждате без баща, или се развеждате до петата година. Работяги. За друго не ставате. Не си искате подаръци, нито заведения, нито коли. Не ставате за купон. Не правите свирки и като се влюбите сте като преторианци. Не като моите гавази. Ако някой им даде повече, ще ме занесат на другия на тепсия с гарнитура. Казвай за кво си? Не си дошла за джип. Какво има да се прави?
СГЪВАЧКАТА. Оригами.
БИЗНЕСМЕНА. Квоооо?
СГЪВАЧКАТА. Хартийки.
БИЗНЕСМЕНА. ?????????????
СГЪВАЧКАТА. По-точно жерави от хартия.
БИЗНЕСМЕНА. Айде бе! Как се казваше?
СГЪВАЧКАТА. Оригами.
БИЗНЕСМЕНА. Кво представлява?
СГЪВАЧКАТА. Това е японско изкуство за сгъване на хартиени фигури от един единствен лист хартия. Без ножици и лепило. Разни животни, пеперуди, птици. Отначало само висшите класи са се занимавали с това. А самураите са носели за късмет амулет-оригами. Една от най-популярните фигурки оригами е жеравът. Според легендата, който направи хиляда хартиени жерава, това, за което копнее сърцето му, ще стане реалност. Жеравът вече е символ на мира, заради едно момиче на име Садако. Тя била облъчена от радиацията в Хирошима. През 1945-та умиращото от левкемия 12-годишно момиченце чуло легендата и решило да направи хиляда жерава, за да се спаси. Виждайки обаче как другите деца в отделението умират, разбрало, че няма шанс. Затова си пожелало мир на земята и край на страданията. Садако починала и била погребана с венец от хиляда жерава в знак на почит към мечтата й. Издигнали й гранитна статуя в Парка на мира в Хирошима „Младо момиче с протегната ръка и излитащ жерав”.
БИЗНЕСМЕНА. Аха. И ква е идеята?
СГЪВАЧКАТА. С теб спасяваме света.
БИЗНЕСМЕНА. Стига бе! От какво?
СГЪВАЧКАТА. От всичко. От цялата помия, в която сме се накиснали.
БИЗНЕСМЕНА. И как точно става работата?
СГЪВАЧКАТА. Първи етап. Всеки човек на земята трябва да сгъне хиляда жерава. Преди това всички хора сме решили какво желаем. В един и същи миг го пожелаваме и хвърляме жеравите си. И то се сбъдва. Представяш ли си ако всички хора на земята в един и същ момент пожелаят едно и също нещо? Сещаш ли се каква енергия е това? Енергия от космически мащаб. Равностойна на раждане на нова звезда. Може да променим галактиката ако поискаме. Само с едно едновременно пожелаване. И едновременно пускане в небето на личните хиляда жерава. Представяш ли си? Грандиозно!
БИЗНЕСМЕНА. Аха. И кво?
СГЪВАЧКАТА. Ами край на бъркотията.....
БИЗНЕСМЕНА. От мене какво се иска?
СГЪВАЧКАТА. Ами да финасирате. Да разгаласим, да осигурим хартията. Рециклирана хартия.
БИЗНЕСМЕНА. Рециклираната и по-скъпа от обикновената. И каква е нашата далавера? Какво печелим?
СГЪВАЧКАТА. Спасяваме света.
БИЗНЕСМЕНА. Това добре. Как ще си върнем парите? Колко ще изкараме отгоре?
СГЪВАЧКАТА. Е това не знам. Аз не искам пари. А нали и ти казваш, че ти е писнало от парите.
БИЗНЕСМЕНА. Парите... „Когато имаш пари, мислиш за пари. Когато нямаш пари, мислиш за пари...” Казал го и Пол Гети – един, който е познавал добре парите. Парите са създали модерния свят. Преди парите например не е било необходимо да можеш да смяташ. А само да броиш. Овце например. Които не могат да бъдат повече от сто, хиляда... Към няколко овце може да прибавиш още няколко – събиране. Или да извадиш – умрелите, или изядените. Толкоз. А при мангизите има и умножение – с едно действие могат да станат двойно, петорно, стократно повече. Овцете не могат. Парите могат да бъдат хиляди, милиони, милиарди, трилиони... Безкрайно много. Но, запомни - невъзможно е да се харчат пари, без да носят повече пари. Това е правило номер едно. Ако не се изпълни – няма бизнес. Има фалит. Фалит. Фалит. Ликвидация. Ти знаеш ли какво е фалит?
СГЪВАЧКАТА. Не. Чувала съм, но не знам точно какво е. Закриват фирмата.
БИЗНЕСМЕНА. Да бе да. Закриват фирмата! Ей така, просто закриват фирмата. И нищо друго. Слизаш от Бентлито и се качваш на метрото.
Ясно ли ти е? И това е само теорията. Този, който знае какво е фалит, не е тук и не може да ни разкаже – той се е гръмнал. Това ли искаш да направя за теб? Да фалирам и да се гръмна?
СГЪВАЧКАТА. Ти също ще сгънеш своите хиляда жерава.
БИЗНЕСМЕНА. Ей! Ти не си добре, но и аз ли така изглеждам?
СГЪВАЧКАТА. Страх те е да се гръмнеш ли? Аз мога да ти помогна. Нали рано или късно ще фалираш и ще се гръмнеш? Ако не ти – синовете ти, или внуците ти ще фалират. Рано или късно парите ще отидат там, откъдето са дошли – от нищото. Дай ги преди това и ще спасиш човечеството и себе си.
БИЗНЕСМЕНА. Когато аз правех парите си, човечествто какво правеше за мене? Помагаше ли ми? Напротив! По всякакав начин ми пречеше. Пречи ми и сега. Квоти, данъци, рушвети. И аз да съм неговия спасител! Чрез хартиени жерави! Шест трилиона хартиени жерава! Как беше? Оригами? Които ще полетят едновременно. Едновременно с едно и също пожелание. Един трилион еднакви пожелания в един и същи миг. Космически емоционален взрив. И работата ще стане?
СГЪВАЧКАТА. Какви по-добри переспективи имаш за себе си? Чака те едно и също – все повече и повече пари, все повече и повече шампанско и лолитки, все повече и по-мощни коли. Все едно и също. Убийствена скука. Плюс убийствен, нарастващ страх от фалита. Докато полудееш, или един ден наистина фалираш и се гръмнеш. Няма да има нито пари, нито теб. Дай ги сега и ще има шест трилиона жерава и спасение. Ще спасиш всички, включително и себе си. А иначе – какво? В денонощно очакване на края. Денонощно балансиране по перилата на терасата. На последния етаж. Цял живот. До инфаркта, или рака на гърлото от много пушене на пури „Коиба”. Спаси се сега.
БИЗНЕСМЕНА /по телефона/. Дай ми юристите. Да. Слушай сега. Искам да ми направиш нещо много просто, много голямо и много бързо. Искам да прехвърлиш всичко на едно лице. Да. Всичко мое. Сега. Както искаш го оформете, но да стане сега. Всичко. Да бе – казах ви всичко... Добре съм. Да тук съм. На кого ли? Чакай малко. /Към Сгъвачката./ Казавай си името, егенето, лична карта, адрес....
СГЪВАЧКАТА. Ами аз.... Нямам...
БИЗНЕСМЕНА. Какво нямаш? Адрес? Лична карта ли? Поне ЕГН и име имаш ли? /Тя вдига рамене./ Виж какво – направете го на приносител. Да, добре съм. Веднага го искам. Да ми се донесе на терасата. /Към нея./ Такааа. След малко ще имаш толкова пари, колкото не си сънувала.
СГЪВАЧКАТА. Аз никога не съм сънувала пари. И не съм сигурна, че ги одобрявам. Това е узаконено и прието средство да прецакаш ближния си. С колкото можеш повече.
БИЗНЕСМЕНА. Ще имаш не само пари. Ще имаш всичко. Къщи, апартаменти, сгради, предприятия, фирми, гори, плажове, хотели, самолети, коли, хора, които работят за теб. Ще имаш всичко, което имам аз. Давам ти всичко мое. Ти ставаш аз. Ти какво притежаваш?
СГЪВАЧКАТА. Нищо.
БИЗНЕСМЕНА. Кола, дом?
СГЪВАЧКАТА. Нямам.
БИЗНЕСМЕНА. Родителите ти поне сигурно имат.
СГЪВАЧКАТА. Нямат.
БИЗНЕСМЕНА. Добре де, все притежаваш нещо на този свят.
СГЪВАЧКАТА. Ами... Имам хартиени жерави. Малко хартия. Раницата си имам... Два пистолета.
БИЗНЕСМЕНА. Два пистолета? Това пък откъде?
СГЪВАЧКАТА. Срещнах двама с пистолети.
БИЗНЕСМЕНА. Е и аз имам. Което не е хубаво. Пистолетът, ако не е гърмял, все някога гръмва. И ако не е убивал, все някога се случва. Хартиени жерави, раница и два пистолета. Това ли е всичко материално, което имаш?
СГЪВАЧКАТА. Да.
БИЗНЕСМЕНА. Родители, близки?
СГЪВАЧКАТА. Не.
БИЗНЕСМЕНА. Гадже, приятели?
СГЪВАЧКАТА. Не.
БИЗНЕСМЕНА. Айде бе. Познати?
СГЪВАЧКАТА. Познати имам. Познавах един шофьор и един с униформа. Вече се познавам и с теб.
БИЗНЕСМЕНА. Аз ти давам всичко, което имам. То е много.
СГЪВАЧКАТА. Не съм ти го искала. Исках само за хартията и за реклама. Защо го правиш?
БИЗНЕСМЕНА. Не знам. Подсъзнателно.За да го изпитам сигурно. Правил сам и съм опитал всичко. Само това не съм. Да видя как ще се почувствам. Да дам всичко, което имам за хартиени жерави и за едно общо пожелание. Адреналин. Тръпка. Скачала ли си със бънджи, с парашут? Познаваш ли чувството дали ще се отвори парашута докато летиш с главата надолу? Върховно е. Сега ще опитаме същото в грандиозен мащаб. Пускаме всичко от 10 000 м и наблюдаваме ще сработи ли парашута. Ха ха ха ха хаааааааааа. /Започва да влиза в истерия./ Спасител на света! Собственик на летяща армада от шест трилиона хартиени жерава. Шест милиарда пожелания. И шест милиарда едновременни мечти. Това е новият ми инвестиционен портфейл. Рисков. И това съм аз. Новият аз. Грандиозен филантроп.
СГЪВАЧКАТА. Не. Твоя е само хартията и рекламата. Мечтите са на хората. Ти ще си имаш твоя мечта и твое пожелание. Не е малко.
БИЗНЕСМЕНА. Не е. Това ще е всичко което имам. Нищо друго. Ще стана скромен и аскетичен. Материалното ще бъде твое. /Звъни се. Той излиза. Връща се с лист хартия./ Ето. Това е всичко. На този лист е. Давам ти листа и става твое. Който притежава документа, притежава всичко. Като в приказките. На приносител. Не ми каза дори името си. Можеш да го попълниш. Заповядай. /Тя взема листа. Разглежда го./ Хахахахаааа... /Истерията се засилва./ Всичко е при тебе. Можеш да си купиш колкото искаш хартия и колкото искаш реклама. Безкрайно богата си. Как се чувстваш?
СГЪВАЧКАТА. Нормално. Защо? Нещо особено ли е станало? Ти различно ли се чувстваш?
БИЗНЕСМЕНА. Май да. Особено се чувствам. Може ли за малко листчето? /Тя му го подава. Той го разглежда, гали го./ Всичко. Всичко е тук. Индустрия, акциии, хиляди хора, съдбите им... Цяла една империя. Моята империя. Цял един свят, моят свят. Моят. Ето сега е мой. Давам ти го... вземи го. Ето сега е твой. А аз вече нямам свой свят. Нямам империя, нямам Бентли. Нямам Чесна. Нямам нищо. Защо не съм се сетил за резервен свят? Нищооооооооооо.... хахахахаааааааааа. Дай ми една от твоите хартийки, за да притежавам поне един предмет.
СГЪВАЧКАТА. Защо ти е резервен свят? Ето, идваш в моя – светът на оригами. Тук всичко е бяло, чисто и безобидно като хартията, от която е създадено. Жерав ли искаш, или нещо друго? Жерави имам готови много. Но мога да ти сгъна нещо специално. Мога куче, дракон, рицар...
БИЗНЕСМЕНА. Хахахахаха. Искам да ми сгънеш мечта... Една мечта... Никога не съм имал истинска мечта. Мечта, която да не струва пари, която да няма цена. Гола, безмислена, обикновена, красива мечта. Хахаха. Можеш ли. Сгъни ми една мечта да не съм съвсем така. Хахахаха. Странно чувство. На нищонямане. Чувствам се гол. Гол съм. /Започва да се прикрива с ръце./ Виждаш ли, че съм гол?
СГЪВАЧКАТА. Не, облечен си както преди. Защо мислиш така? Какво ти е?
БИЗНЕСМЕНА. Гол съм бе. Гол съм и ми е студено. Нямаш ли нещо, с което да се прикрия поне?
СГЪВАЧКАТА. Не. Само хартия. Искаш ли лист хартия.
БИЗНЕСМЕНА. Бррррр. Не, не искам. А, може ли за малко да ми дадеш документа. /Тя му подава документа./ Ох. Топъл е. Топъл. Стана ми топло. Охааааааааа. Топло... Горещо даже. Горещо... изпотих се. Всичко е тук. Отново всичко е тук. При мен си е...
СГЪВАЧКАТА. Ако искаш, вземи си го. Аз не съм ти искала всичко това. Дори вече нищо не искам. Край на сделката. Ще намеря от другаде хартия и реклама.
БИЗНЕСМЕНА. Не, не, не. Исках да го изпитам. Вземи си го. /Дава й листа./ Не го искам. Дай ми един жерав. Не, не обичам жерави. И птици. Можеш ли да ми сгънеш лъв?
СГЪВАЧКАТА. Да мога. Лъв, мишка, всичко...
БИЗНЕСМЕНА. Хахаха – мишка. Искам мишка. Ще у държа в пазвата си. Хахахха. Аз също ще стана мишка. Беззащитно, треперещо от страх мишле. Сиво. С треперещо от шубе розово носле и лъскави оченца. Аз... хахахха ще се свра в мишата дупка зад перваза на паркета и ще надничам оттам. Като във филмите за Том и Джери. Ще живея в уютна малка миша дупка, в която има всичко – топла постеля от памука на коледната елха и парче сиренце. Ще бъда на сигурно място. Добрият котак ще спи под печката, ще мързелува и няма да ме закача. Когато ми стане скучно, ще го дръпна за мустаците и ще се погоним малко по клавиатурата на пианото. Аз съм малка сива мишкаааааааа. Сгъни ми мишка. Вече съм мишка и се чувствам супер. Хахахахаа. Аз съм мишка, и притежавам само едно нещо – хартиена мишка. Двама сме на този свят и ни е добре. Готова ли ми е мишката. А ти какво имаш?
СГЪВАЧКАТА. След малко. Ами аз... Аз имам жерави.
БИЗНЕСМЕНА. Жерави.... Ти имаш милиони вече. Много милиони долари. Имаш всичко. Абсолютно всичко, за каквото можеш да се сетиш. Но /лукаво/.... имаш и проблеми. Всякакви проблеми. Всички проблеми на света. А аз вече нямам проблеми. Имам си мишлето и аз съм мишле и сме приятели. Готово ли е?
СГЪВАЧКАТА. Почти. Ето го.
БИЗНЕСМЕНА. Побързай. Искам да го сложа в пазвата си. Уффф. Пак ми стана студено. Може ли за един миг да ми дадеш пак документа?
СГЪВАЧКАТА. Момент... да ама не го намирам... беше тук при хартиите. Еее къде се е забутал? Айде след малко да ти го намеря. Ето мишлето е готово. Заповядай.
/Той взема мишлето./
БИЗНЕСМЕНА. Ето го моят другар. Красавец... По е готин от жерав... Защо мишка? Защо не ми направи леопард? Или кон? Щях да яздя бял кон. Или дракон? Можех да летя на гърба на дракон.... Ох, още повече ме втресе. Моля те, намери онази хартия и ми я дай за малко. Само за малко -от нея ми става топло... Само да се стопля. Нищо друго. Край с онези неща... бизнес....акции... кинти... скъпи жени. Сега имам всичко – хартиена мишка. Я, топла е. Топла е като документа... милото ми приятелче...
СГЪВАЧКАТА. Ето ти и един подарък от мен – два жерава. За теб и за твоя приятел. Понякога да се качвате – всеки на своя жерав и да летите насам-натам. Ето така – взема мишлето, слага го върху жерава и го пуска във въздуха. Видя ли?
БИЗНЕСМЕНА. Да. Сега съм по-добре. Но ти все пак потърси документа да го подържа малко. /Тя търси, той се занимава като слага мишлето върху жерава и го пуска във въздуха. При един от опитите жеравът и мишлето излитат зад перилата./ То излетя... те излетяха... виж, мишлето ми излетя.
СГЪВАЧКАТА. Браво. Къде?
БИЗНЕСМЕНА. Излетя зад парапета. В небето. Моето единствено мишле. Няма го вече.... Ами сега... Сам съм и пак нямам нищо.... Дори хартиена мишка нямам. Имам, нямам, имам, нямам... Зле ми е. Намери ли документа? Скапаната хартия, от която ми става топло.
СГЪВАЧКАТА. Спокойно, ще ти направя нова мишка. А документа го няма. Ето и тук го няма. Знаеш ли, всъщност, аз от него сгънах мишлето ти май.
БИЗНЕСМЕНА. Моляяяяя?
СГЪВАЧКАТА. Ами да.
БИЗНЕСМЕНА. Хахахаха! Империята ми се превърна в едно малко хартиено мишле???????? Милиони долари в хартиена мишка, излетяла върху хартиена птичка в небето? В нищото! Сигурна ли си? Ако кажа на някой нормален човек...
СГЪВАЧКАТА. Няма къде другаде да е. Ето...
/Той се обажда по телефона./
БИЗНЕСМЕНА. Аз съм. Това, което беше на приносител, донесете ми друг екземпляр. Как така няма друг екзампляр? Знам, че тази работа не беше на шега. Че с такива работи шеги не се правят. Не е възможно! Ами ако този единствен екземпляр изчезне? Изчезва всичко? Чие става? Ничие? Как така ничие? На никого? Сигурни ли сте? Квоооо? Нямате ангажименти вече към мен? Вие наред ли сте бееее? Вие не сте наред. Вие зебравихте ли кой сам? Главният юрист да дойде веднага при мен. Каквоооо? Никой ли съм? Вече съм никой? Аз вече съм никой? Нямам служители ли? Аз нямам никой ли? Никой? Ей, не ме бъзикайте. Да дойде шофьора. Излизам. Нямам кола ли? Аз нямам дори кола? Какво и телефон ли няма да имам вече? От този момент ли? Ало, прекъсва нещо... Ало! Ало! /Запокитва телефона през перилата./ Дай ми, моля те, твоя телефон.
СГЪВАЧКАТА. Нямам телефон.
БИЗНЕСМЕНА. Забравила си го...
СГЪВАЧКАТА. Не, нямам.
БИЗНЕСМЕНА. Нямаш телефон... Няма човек без телефон!
СГЪВАЧКАТА. Не ми е необходим.
БИЗНЕСМЕНА. Нямаме телефон, нямаме кола. Нямаме нищо. Имах всичко... имах поне хартиена мишка....сега нямам нищо, нищо, нищо, нищо. А ти си спокойна. Сега трябва да се кача в метрото. Качвала ли си се в метрото? Аз не съм.
СГЪВАЧКАТА. И аз не съм.
БИЗНЕСМЕНА. Двама сме. Всъщност не ми трябва метро. Аз няма къде да ида.
СГЪВАЧКАТА. Нямаш ли семейство?
БИЗНЕСМЕНА. Те са само за парите.
СГЪВАЧКАТА. Любовница?
БИЗНЕСМЕНА. Много са. Но също заради парите. Как можа да превърнеш всичко в една хартиена мишка, която излетя в небето. Това не е възможно.
СГЪВАЧКАТА. Съжалявам. Не нарочно. Ето, че всичко е възможно.
БИЗНЕСМЕНА. Студено ми е... тресе ме. Искам си нещата. Искам си поне мишката.
СГЪВАЧКАТА. Мишка ще ти сгъна. Започвам.
БИЗНЕСМЕНА. Всъщност искам си това, което имах. Не мога да живея с хартиени мишки и летящи жирави. Нямам къде да ида и с какво. Нямам пари дори за билет в метрото. Не мога без пари.
СГЪВАЧКАТА. Ще свикнеш. Ще ти бъде добре.
БИЗНЕСМЕНА. Нямам занимание. Аз мога да правя само пари. Друго не умея.
СГЪВАЧКАТА. Ще те науча да сгъваш оригами и ще с чувстваш добре.
БИЗНЕСМЕНА. Аз да сгъвам оригами? Аз – сгъвач на оригами? Аз?
/Вади пистолет./ Аз да не притежавам нищо и да сгъвам оригами? Да спасявам света? Аз не съм това. За да спасяваш света трябва да си сгъвач на оригами. Аз не съм сгъвач на оригами. Аз не съм спасител на света. Който не е, трябва да умре.
/Гръмва се./
СГЪВАЧКАТА. Ееее, защо? Каква хубава мишка ти направих. Нали я хареса? Щях да ти направя нова! Хем от чист лист хартия. Можеше да станеш сгъвач на оригами... имаше данни. Жалко. А и проекта остана без финансиране... /Прибира пистолета му и излиза./


ЧЕТВЪРТА СЦЕНКА

Дебелият, мазен VIP се е разплул на някакво VIP място. Важничи, говори по телефон, разпорежда на невидими подчинени.
Влиза Сгъвачката.
СГЪВАЧКАТА. Хай!
VIР. Квоооо?
СГЪВАЧКАТА. Здрасти.
VIP. Аз съм Вие.
СГЪВАЧКАТА. Бременен ли си за да си в множествено число?
VIP. Ти знаеш ли кой съм аз? Кой те пусна тук? Охрана!.... Полиция!...
СГЪВАЧКАТА. Влязох през прозореца на терасата.
VIP. Глупости. Тук е последният етаж. Недостъпен.
СГЪВАЧКАТА. Прелетях.
VIP. Моля?
СГЪВАЧКАТА. Имам си криле. Ето ги. /Показва му големи хартиени криле./ Аз съм птица. Птица от хартия. Оригами. Жерав.
/Онзи е в истерия./
VIP. С тези... през терасата? Тук е 23-ия етаж... Сигурна ли си.
СГЪВАЧКАТА. Абсолютно. Искате ли да опитате? Ето слагате ги така, изправяте се на ръба и от висок етаж става още по-лесно. Искате ли да ви ги поставя? Ще направите едно кръгче и ще се върнете. Лесно и приятно е.
/Онзи е онемял./
СГЪВАЧКАТА. Не се страхувай – ето така става. /Прави му показно с едно оригами жерав, което излита и се връща обратно./ Същото е. Само че вместо хартийката си ти. И се чувстваш също като нея лек, бял и чист.
VIP. Аз съм 120 кила.
СГЪВАЧКАТА. Е ти си се докарал дотук, но не е късно да поправиш нещата и да започнеш отначало.
VIP. Не, не, не. За какво си тук? Независимо как си се промъкнала. Не да ме правиш жерав, нали?
СГЪВАЧКАТА. А защо не?
VIP. Момиченце, аз не съм случаен човек. Аз съм посочен и избран от много хора и управлявам още повече – и други, които не са ме избрали, но нямат друг избор. Ти знаеш ли при кого си нахълтала? Знаеш ли кой съм аз?
СГЪВАЧКАТА. Не точно. Казаха ми, но не запомних точно. Казаха че от теб зависи, но сега вече не съм убедена.
VIP. Аз съм висш чиновник. Аз съм депутат. Евродепутат. Сенатор. Министър. Премиер-министър. Президент. Масон. Тамплиер. Архонт. Барон. Принц. Цар. Аз съм магистрат, генерал, капиталист, лобист, контрабандист, енергиен бос, медиен магнат. Аз съм олигарх, октопод и т. н. Аз съм всичко. Аз съм управляващ. Аз съм шефът. Всичко зависи от мен. Е, и още неколцина като мен.
СГЪВАЧКАТА. А мафиот не си ли?
/Това го изненадва малко./
VIP. Много знаеш ти! Много вестници четеш. Мислиш че е недостойно ли? Нещата са сложни и се преплитат. Имената и етикетите са различни.
СГЪВАЧКАТА. /настрана/. Ти си обикновен лайнар и ти личи от пръв поглед. Комплексар и страхлив малкопишковец.
VIP. Всички надолу са мои. И ти си моя.
СГЪВАЧКАТА. Твоя си е само простотията ти. Ти си обикновен гладник и криминален тип. С диагноза „последна фаза на грандомания”. Високопоставен крадец , убиец и останалото. Не си за затвор. Просто си за утрепване. Дори не на ешафода, а в някоя гнусна като теб яма.
VIP. Малката... Мога да заръчам да те проследят, да те хванат, да те глобят, да те арестуват и да те изчукат сто души. Мога да те залича. Могат случайно и по грешка в тъмното да те сгазят с джип. Със сестра ти. За да мине за пътна злополука. Или пък после - инсцениране на изнасилване. Ще ви влачат из калта посред зима голи и полуживи. Ще драскате камъните докато ви изпадат ноктите. Може да се случа лично аз. Не че искам. Нищо лично. Важното е, че нищо в света няма да се промени теб като те няма. А аз ще имам един дразнител по-малко. Хартиена птичко.... казвай какво искаш? Щом си тук, значи ще искаш. Всички край мене непрекъснато искат. Понякога давам, но после трябва и вие да дадете.
СГЪВАЧКАТА. Законът на мафията. Какво?
VIP. Понеже нямате нищо, обикновено давате себе си.
СГЪВАЧКАТА. Аз нищо не искам.
VIP. Няма такъв случай. Какво тогава?
СГЪВАЧКАТА. Имам предложение.
VIP. Слушам.
СГЪВАЧКАТА. Става въпрос да се спаси света.
VIP. Уфф, такива съм ги слушал хиляди. От кво ще се спасяваме? Светът си е добре. Нещата не вървят зле. Има малко енергийна криза, малко финасова криза... ще минат. Ще пооправим законите. Ще налеем малко пари където трябва. Пак ще имаме ръст.
СГЪВАЧКАТА. Ръст на какво? На лапането ли? Сега сме шест, утре ще сме седем. Вдруги ден девет. Прогресията е геометрична.
VIP. Какво шест и какво девет?
СГЪВАЧКАТА. Милиарда.
VIP. Аааааа. Добре е. Добри цифри. Мащаб. Пазарът значи се разраства. И политиката. Повече гласоподаватели. Повече данъци. Повече приходи. Колелото отново ще се завърти. По-бързо. Повече производство, повече консумация, повече боклук, повече рециклиране, повече ......
СГЪВАЧКАТА. Ти май си един обикновена торба с лайна и с два отвора? И двата супер вонящи.
VIP. Това го знам. Хиляда пъти са ми го казвали. Давай по-бързо, по-интересна и по-конкретна оферта, че нямам време. Ясно е, че си от екомравките на конкуренцията. Кво искате да спрем и кво да започнем? Море? Голф? Земеделие? Енергетика? Ски-писти? Инвестиции, или субсидии? Къде е мястото и какви са парите?
СГЪВАЧКАТА. Мястото е небето.
VIP. Ааааа. Ето това е интригуващо. Там не е инвестирано сериозно. Казвай.
СГЪВАЧКАТА. Летящи... уреди да ги наречем. За да е по-интригуващо за теб.
VIP. Охооооооо. Нов закон ли ще трябва, или поправка на стар? Национален проект ли имаме, или международен?
СГЪВАЧКАТА. Световен.
VIP. Охоооо. От какъв мащаб?
СГЪВАЧКАТА. Милиони летящи...
VIP. /Лакомо/. Милиони? Колко милиона?
СГЪВАЧКАТА. Стотици. Над шест милиарда.
VIP. Ауууууу. /Квичи от възторг. Въргаля се./ Отдавана не сме имали такъв проект. Супер мащаб. Международни договорености. Квоти. Конвенции. Комисии. Структури. Организации. На какво ниво?
СГЪВАЧКАТА. На всички нива. Всички хора.
VIP. Г-8, Г-12, Г- 55... ООН? Ти си златната рибка. Това са няколко десетилетия ангажимент... това са милиарди.
СГЪВАЧКАТА. Да, шест милиарда.
VIP. Долара или евро?
СГЪВАЧКАТА. Не.
VIP. Е, криза е. И рубли да са – ще конвертираме рублата.
СГЪВАЧКАТА. Жерави са.
VIP. /Не я слуша./ Чудесно. Цифрата е хубава за каквото и да е. Какви по-точно?
СГЪВАЧКАТА. Хартиени.
VIP. Супер. Щом са шест милиарда. От какъв материал каза?
СГЪВАЧКАТА. Хартиени.
VIP. Супер. Алуминият се изчерпа и е демоде. Дерипаска е глупак. Силни сме в хартиената индустрия. Имаме силни компании там. Всички там всъщност са наши. Както навсякъде... Какъв цвят?
СГЪВАЧКАТА. Бели.
VIP. Не може. Това трябва да се промени. Сини със звезди. Или червени с една звезда. Всъщност бели може, но със синя звезда. Това ще го уточним. Не е проблем. Шест милиарда нали? Да вдигнем малко бройката?
СГЪВАЧКАТА. Шест засега.
VIP. Цена за брой?
СГЪВАЧКАТА. Не знам.
VIP. Ще направим приемлива цена. „Локхийд Мартин”, „Боинг” , „Макдоналд Дъглас”... Все наши хора са. Кво ще возят тези хвъркати? Подемност?
СГЪВАЧКАТА. Нищо тежко. По една мечта. И едно пожелание с нея.
VIP. Аха. не е много. С какво вървят? Керосин? Ел? Ядрена? Слънчева? Вятър? На кого ще ги възложим? Предпочитания за изпълнителя? Аз ще посреднича лично.
СГЪВАЧКАТА. Всеки ще си ги прави сам.
VIP. Ееееее, това пък кой го измисли. Как ще вземем комисионните? Данъците? Много сложно става.
СГЪВАЧКАТА. Така е най-просто.
VIP. Абе момиченце! Колкото е по-просто, по-мъчно се прибират парите. Трябва да е максимално сложно. Ще го измислим, не се притеснявай. Ще направим необходимата организация. Кой заръчва и кой плаща? Летящи жерави, мечти, али-бали – дотук някой го е измислил добре. Количеството и мащабът също са добре. Не сме се сещали за такъв проект. Само такава идиощина не е продавана още. Всичко сме продавали. И индулгенции сме продавали. Едно време когато стоките бяха малко. Хахаха. Ще впрегнем цялата структура.
СГЪВАЧКАТА. Коя структура?
VIP. Която управлява света. Нали мащабът е световен?
СГЪВАЧКАТА. Нали светът се състои от отделни държави, народи, правителства, парламенти...
VIP. Глупости. Така си мислиш ти и останалите буболечки. Всичко се управлява от едно място.
СГЪВАЧКАТА. Бог ли имаш предвид?
VIP. Хахахахаа.......... Бог... Бог е част от структурата. Ние сме и бог. Това тук е безбожно място и сме му сложили бог ей тъй, да не е пълна скуката и да не е съвсем прозрачна цялата работа.
СГЪВАЧКАТА. Богохулстваш. Приличаш ми на самия нечестивец.
VIP. Той е силен точно колкото е силен твоят господ.
СГЪВАЧКАТА. Душата принадлежи на Бога.
VIP. А тялото на мен.
СГЪВАЧКАТА. Вечният живот е на Господ.
VIP. А земният на мен. 50 на 50. За къде каза че ще летят? Хартиените птички. Дестинация?
СГЪВАЧКАТА. От тук в небето.
VIP. Това разбрах. Докъде?
СГЪВАЧКАТА. Няма да се връщат.
VIP. Ахаааааааааа. Ти да не си някой хитър ангел - търговски представител на дядо господ ? Май ще летите до оня свят? За лятната ваканция? Но с еднопосочен билет? Организираме голямата екскурзия. Всички заминават и не се връщат. Тук оставам само аз и екипите ми. Реализаторите на проекта. Бачкаторите. Баламите. Комисиите, структурите. Оставаме сами. И край. След това нямаме работа. Нямаме управленски функции. И изпълнителски нямаме. Нямаме подготовка и реализация на проекти. Нямаме финансиране. Нямаме логистика. Защото няма потребители. Ааааааааааааа. Разкрих те. Пъклен план за закриване на пъкъла. Край на потребителското общество! Не става. Ще летите, но с връщане. Отивате и се връщате. Иначе не става. Яяяяяя ми кажи кой те праща? Някой голям гявол, който иска да закрие цирка. С един удар. Просто всички напускат. Гасиме светлините и край на шоуто. Няма публика. Няма повече радости и мъки. Няма надежди, разочарования и сбъднати мечти. Няма билети. Няма боричкне за места. Няма първи и последен ред, няма ложи. Няма ред и дисциплина. Няма разпоредители в цирка. Няма ерархия. Няма закони и пазители на законите. Няма държави. Няма борби за по-добри места. Няма катерене по стълбата. Няма корупция и борба с корупцията. Всеки става собственик на летяща птица, с която поема накъдето си иска. А ние? Ние - собствениците на цирка? Собствениците на добрите и лошите животни, които ви радват и плашат? На клоуните, които ви дразнят и успокояват. На гладиаторите, които се трошат за вас? Ние кво правим? Оставме насаме с тях и няма на кого да ги показваме? И какво се случва? Ами те ще полудеят. Те са актьори, роботи, които ако не се показват, ще отвъртят. Те ще ни разкъсат. В минутата, след която останат без работа и публика. План за закриване на шоуто... Шоуто, което съществува хиляди години. Момиченце... кажи откъде идваш и кой те праща. Защото след малко ще дойдат едни чичковци с костюми. И едни други с анцузи, на които ще кажеш и онова, за което не си се сещало дори. Ще те направят пинг-понг топка, скуош топка, която ще хвърчи между отвъдното, за което мечтаеш и настоящето. И няма да можеш да спреш нито там, нито тук. Нужна си тук, ясно ли е? Ти имаш билет с ред и място. Трябва да си изплатиш цената на билета и да останеш до края на мястото си. Съответно да аплодираш, да плачеш, да се смееш, да се радваш, да скърбиш и т.н. – каквото се иска от теб. Ти си публика. Публиката също е участник. Без публика няма представление. И не си мисли, че можеш да се качиш на сцената. И да извикаш нещо оттам. Или да дръпнеш завесата. Или да изгасиш осветлението. Не си го помисляй! Ти си сгъвачка на хартии – книговезка в печатница. Нискоквалифицирана, нископлатена, затъпяла от бачкане работничка. На която се привиждат безкрайни пространства, в които летят свободни бели жерави. Фантасматории. В това кино няма такъв филм.
СГЪВАЧКАТА. Ти си най-гнусното копеле на този свят.
VIP. Знам. Аз съм Големият лайнар, босът, който е виновен за всички гадости. Не само на този свят. И на онзи. На всички светове.
СГЪВАЧКАТА. Сигурно. Но на онзи свят няма да се засечем. Там ще бъдем на различни места.
VIP. Защо мислиш така?
СГЪВАЧКАТА. Защото ще те пратя в ада още сега.
VIP. Хахахаха. Там е моята официална резиденция.
СГЪВАЧКАТА. /Вади два пистолета./ За където заминаваш още в този миг.
VIP. Ауууууу! Сгъвачка на хартийки с пищови! Хартиени ли са? Или водни? Ще се плашим ли? Сгъвачките не могат да гърмят и да раздават правосъдие. Сгъвачките на хартии могат само да страдат. Най-много да еволюират до сгъване на оригами. Цял живот. Докато очите им избледнеят като небето. Докато откачат и се метнат отвисоко с някой хартиен жерав. Ха ха ха ха ха.
СГЪВАЧКАТА. Пътуваш!
/Гръмва го. Многократно. Прибира пистолетите./
СГЪВАЧКАТА. Шефът не прие проекта. Сменете шефа. Сбогом.
/Излиза./





ВТОРА ЧАСТ

Френският прозорец, или терасата на последния етаж на много висока сграда. Парапетът. Зад него е красивото небе и безкраят. Момичето.
СГЪВАЧКАТА /за парапета/.Това е линията. Границата. Отсам е земята, откъдето сме тръгнали. Смрадта на външния кенеф. Почвата, в която пикаеш, а след това садиш зеленчуци и ровиш грудки. Пръстта, която утре ще попие кръвта на невинното гергьовско агне. Пръстта, в която е всмукана и изтляла вече кръвта на Хектор пред Троя. И кръвта на твоя безимен прадядо пред Люлебургаз. Отдолу са землянката и пещерата. Дупката на първия дребен бозайник. Плъхоподобен. Който пълзи под храстите, после притичва, после ходи полуизправен, който е активно- приспособяващ се. Тарикатът на еволюцията. Пръстта, от която е направен той, а аз от реброто му. Същества от пръст. Е, издигнахме пръстта на 54-тия етаж. И засадихме цветя в нея. Но все се връщаме в калта. В пряк и преносен смисъл.
Зад тази линия /има предвид парапета/ е онова, което не сме и което страшно искаме да бъдем. Затова сме го населили с богове, затова сме строили вавилонски кули и небостъргачи - да го докоснем. Затова вдигаме милиони тонове – самолети, ракети, керосини, водороди и кислороди - за да занесем нещастните си, тътрещи се по земята гъзове по-нависоко и по-далеч в синевата. Масата на гъза е десет пъти по голяма от мозка ви и един милиард пъти повече от масата на душата ви. Затова изсякохте и излапахте всичко – за да направите задника си максимално голям и бял а после да го издигнете колкото може по-надалеч и по-високо. Откриватели или туристи, а? Или ненаситни завоеватели? Ето сега е шансът – оставяш торбата с лайната отсам. Мяташ се на летящата хартийка и изчезваш зад линията. Сам. След като няма начин да го направим заедно. След като шефовете не са навити. След като няма кой да го организира за всички. След като сме създадени тотални егоисти. Всеки се спасява сам. Докато всички загиват поотделно и заедно. Вариантът „Оригами”.
Бау! Да го направим! Всеки за себе си. Всеки, който има достатъчно и определен вид мозък в главата си.
/Качва се върху парапета. Изправя се. Ръцете над главата – като в балета. Ходи по парапета, балансира, прави движения, сякаш ще полети./
ГЛАС. Самоубийца! Самоубийца на последния етаж! Ето там, вижте я.
Ще скочи всеки момент. Викайте ченгетата. Ще се размаже долу на улицата. Да идват ченгетата, пожарникарите, да я свалят оттам. Тук не може да има самоубийци. Знаеш ли как ще се изчисти тротоара после! Концесионерът няма ангажимент да чисти подобни петна.
/Влиза Приятеля. Човек в зряла възраст./
ПРИЯТЕЛЯ. Здрасти. Коя си ти?
ГЛАС. Коя си ти? Коя си ти?
СГЪВАЧКАТА. Аз съм баба ти.
ПРИЯТЕЛЯ. Може ли да се държим културно? По-възрастен съм от теб.
СГЪВАЧКАТА. Така говореше един с униформа и пагони. Ти да не си с пагони? Възрастните нямате въображение. Що да не съм ти баба? Аз съм дори пра пра баба ти. Много съм стара и много мъдра. Знам всичко и всичко ми е ясно. Живяла съм сто живота. А ти си ми напълно ясен.
ПРИЯТЕЛЯ. Сериозно? И кой съм аз според теб?
СГЪВАЧКАТА. Един, който работи за едни други. Възможно е да имаш и пагони. Нищо че си цивилен. Мнозина умират да имат пагони. Ако не пагони, поне шефове да имат. Така е по-лесно.
ПРИЯТЕЛЯ. Друго?
СГЪВАЧКАТА. Ти си един, който вечер гледа реалити шоута, налива се с бира и дъвче пълни с химия евтини боклуци. И неусетно го нагазват холестерол, наднормено тегло, депресия и тъй нататък... Кво правиш тук на терасата?
ПРИЯТЕЛЯ. Разхождах се.
СГЪВАЧКАТА. Не изглеждаш от тези, които се разхождат по тераси.
ПРИЯТЕЛЯ. Е, днес ми се случи. Видях те тук и реших да се отбия.
СГЪВАЧКАТА. Ясно, минавайки случайно оттук, през последния етаж, на път към първия. Ясно. Днес не работиш ли за шефовете си?
ПРИЯТЕЛЯ. Днес ще го посветя на теб.
СГЪВАЧКАТА. По какъв повод?
ПРИЯТЕЛЯ. Ами интересна си. Само ти си тук на последния етаж. И само ти ходиш по перилата. Искам да разбера защо го правиш. Няма други като теб.
СГЪВАЧКАТА. Едва ли ще ти кажа. Не си мой тип. Ако беше като мен, може би щях да ти кажа.
ПРИЯТЕЛЯ. Защо мислиш така? Може да се сближим.
СГЪВАЧКАТА. Ти си от пълзящите.
ПРИЯТЕЛЯ. Струва ми се, ходя на два крака.
СГЪВАЧКАТА. Така си мислиш само. Всъщност си абсолютен червей. Който се е родил под земята в мрак и ще умре там без да види никога небето.
ПРИЯТЕЛЯ. Брей. И как разбра?
СГЪВАЧКАТА. Личи ти отвсякъде – мазен тип си.
ПРИЯТЕЛЯ. Долу едни хора те наблюдават и мислят, че ще скочиш от този парапет.
СГЪВАЧКАТА. Правилно мислят.
ПРИЯТЕЛЯ. Те се притесняват че ще се пребиеш.
СГЪВАЧКАТА. Нищо подобно. Те се притесняват, че ще станат свидетели на грозна гледка. И че ще трябва да си задават въпроси и да им отговарят. Едва ли им пука за някой друг освен за себе си.
ПРИЯТЕЛЯ. Защо ще го направиш?
СГЪВАЧКАТА. Защото няма какво друго да направя. Всички други варианти за правене на нещо друго са опитани, или отхвърлени преди да са опитани.
ПРИЯТЕЛЯ. Какво момиче трябва да си за да го направиш?
СГЪВАЧКАТА. Достатъчно е да си момиче, родено в смрадливото подземие, в което си роден и ти. Но трябва един от първите ти спомени да е как пияният ти баща насилва и бие майка ти, а после повръща върху теб. А по-нататък ви зарязва и във вашата дупка започва да се ниже върволица от други пияни свине, които грухтят, и лигавят, и чукат също пияната ти майка. Уж за да оставят някакви пари за невръстната й дъщеря, или да станат съпрузи. Никой не обича да оставя пари след чукане. Нито да се жени. На сутринта като поизтрезнееха, изчезваха завинаги.
ПРИЯТЕЛЯ. Ти ли си тази дъщеря?
СГЪВАЧКАТА. Аз съм онази дъщеря.
ПРИЯТЕЛЯ. Това ли е детството ти?
СГЪВАЧКАТА. Не, това е началото на детството ми.
ПРИЯТЕЛЯ. Нататък какво стана?
СГЪВАЧКАТА. Нататък криво ляво станах достатъчно голяма, че един от поредните кандидат-бащи, които майката влачеше у дома, започна да ме опипва и да ми разправя колко много малки момиченца и момченца бил оправил и как щяло да ми хареса много.
ПРИЯТЕЛЯ. Ти каза ли на майка си.
СГЪВАЧКАТА. Не.
ПРИЯТЕЛЯ. А какво направи.
СГЪВАЧКАТА. Утрепах го.
ПРИЯТЕЛЯ. Сериозно? Как?
СГЪВАЧКАТА. Лесно.
ПРИЯТЕЛЯ. Хванаха ли те?
СГЪВАЧКАТА. Не. Зарових го добре.
ПРИЯТЕЛЯ. Не е късно да те хванат.
СГЪВАЧКАТА. Защо не хванаха него? И какво като ме хванат? Кои ще ме хванат, какво ще ми направят и защо? Защо някакви, които не познавам трябва да ме хващат? Онова си беше работа между нас двамата и другите момченца и момиченца. И я оправихме. Приключена е справедливо.
ПРИЯТЕЛЯ. Убила си го.
СГЪВАЧКАТА. Той е убил онези деца. Душите им. Опита да направи същото и с мен. Ти имаш ли представа колко такива има по света? Имаш ли представа, че след смъртното наказание, щяли да махат и доживотния затвор? Бил нехуманен.
ПРИЯТЕЛЯ. Имам представа.
СГЪВАЧКАТА. Доста информиран тип си. А имаш ли представа какво е станало с кроманьонците?
ПРИЯТЕЛЯ. Моля? Кроманьонците са изчезнали след като се е появил по- интелигентният и по-съвършен хомо сапиенс, тоест ние.
СГЪВАЧКАТА. И как така са изчезнали добродушните глуповати кроманьони изведнъж и без причина? Отлетяли са нанякъде върху хартиени жерави-оригами? Не драги ми. Били са изядени от по-интелигентните и по-съвършенни, както казваш, хомо сапиенс. Първото голямо откритие цивилизацията е, че протеините са по-вкусни от треволяците. Така сме започнали, приятелю и така я караме до днес. Да изпапаме по-слабия по-добродушен себеподобен, а ако може да изчукаме и невръстната му щерка – още по-добре. Номо homini lupus est! – римска мъдрост. А римляните са били много наясно и с голям опит при изпапването на себеподобни. Особено на беззащитни и свястни себеподобни. Никое животно в природата не убива себеподобни. Само създанието Номо. А ти кой си всъщност? Не си ли тук за да ми изпапаш, или нещо подобно?
ПРИЯТЕЛЯ. Аз съм твой приятел и искам да ти помогна.
СГЪВАЧКАТА. А такаааа. Никога досега не съм имала приятел. Каква е причината сега вече да имам?
ПРИЯТЕЛЯ. Понякога е възможно да се случи.
СГЪВАЧКАТА. Стига бе! След хиляда неуспешни опита хиляда и първият да е успешен?
ПРИЯТЕЛЯ. Защо не? Понякога и малките вероятности имат шанс.
СГЪВАЧКАТА. Охо. Математик! Теория на вероятностите! Похвално!
ПРИЯТЕЛЯ. Не съм математик, може би аналитик...
СГЪВАЧКАТА. Смяташ, че би могъл да си моят първи и единствен приятел?
ПРИЯТЕЛЯ. Да, това съм аз.
СГЪВАЧКАТА. Тогава би трябвало да ме харесваш.
ПРИЯТЕЛЯ. Да, харесвам те.
СГЪВАЧКАТА. Сериозно? За пръв път чувам подобно нещо. Но ти не знаеш нищо за мен.
ПРИЯТЕЛЯ. Достатъчно знам. Ти си млада и хубава. Ти ходиш по перилата на последния етаж. Това е смело, необичайно и интересно. Привлекателно е.
СГЪВАЧКАТА. Но не знаеш защо го правя.
ПРИЯТЕЛЯ. Нали ми каза.
СГЪВАЧКАТА. Това не беше точната истина.
ПРИЯТЕЛЯ. А коя истина?
СГЪВАЧКАТА. Това беше вариант на истината. Светът е многовариантен и има безкрайно много истини.
ПРИЯТЕЛЯ. Няма ли да скачаш?
СГЪВАЧКАТА. Естествено че не!
ПРИЯТЕЛЯ. А какво тогава?
СГЪВАЧКАТА. Няма да ти кажа.
ПРИЯТЕЛЯ. Кажи ми, нали съм ти приятел.
СГЪВАЧКАТА. Не съм сигурна, че си ми приятел. Освен това е много важно и много лично това, което ще направя.
ПРИЯТЕЛЯ. Кажи ми де, бихме могли да го направим заедно.
СГЪВАЧКАТА. Сериозно? Искаш ли?
ПРИЯТЕЛЯ. Искам да направя всичко, каквото искаш да направиш ти.
СГЪВАЧКАТА. Всъщност възнамерявам да полетя.
ПРИЯТЕЛЯ. Откъде.
СГЪВАЧКАТА. Оттук и сега.
ПРИЯТЕЛЯ. Аха. Надолу ли?
СГЪВАЧКАТА. Глупости! Искаш да се пребия ли? Нагоре и надалеч естествено. Много надалеч. Еееей натам.
ПРИЯТЕЛЯ. Искаш да избягаш от детството и живота си?
СГЪВАЧКАТА. Кое детство?
ПРИЯТЕЛЯ. Онова, за което ми разказа.
СГЪВАЧКАТА. То не е моето детство.
ПРИЯТЕЛЯ. Защо ме излъга?
СГЪВАЧКАТА. Не съм, то е детството на много момичета. То съществува. Нищо, че не е точно моето.
ПРИЯТЕЛЯ. Ти какво общо имаш с чуждото детство.
СГЪВАЧКАТА. Всичко. Искаш ли да полетиш с мен?
ПРИЯТЕЛЯ. Защо не.
СГЪВАЧКАТА. Може би наистина си ми приятел. А не се ли страхуваш?
ПРИЯТЕЛЯ. Малко, но щом съм с теб.
СГЪВАЧКАТА. Отдавна ли искаш да полетиш.
ПРИЯТЕЛЯ. Никога не съм искал всъщност. Сега се запалих от теб.
СГЪВАЧКАТА. Аз винаги съм мечтала за това. Може би съм въздушно момиче, а? Ти за какво си мечтал досега?
ПРИЯТЕЛЯ. Е, аз сигурно съм земно момче. Мечтал съм за обикновени неща. Когато мечтаех де.
СГЪВАЧКАТА. Казвай какви. Интересно ми е.
ПРИЯТЕЛЯ. Когато бях малко момче, мечтаех да имам птица. Защото съседите имаха гълъби. Цял ден летяха нагоре-надолу. Друго. Исках да порастна и да мина край училището, което беше центърт на света, с голяма хубава кола. По цели нощи си представях птицта и колата ми. Така ярко си представях, че ми ставаше горещо чак.
СГЪВАЧКАТА. И?
ПРИЯТЕЛЯ. С птицата не стана. Нашите не разрешиха.
СГЪВАЧКАТА. А колата?
ПРИЯТЕЛЯ. Ами порастнах и си купих голямата кола. И минах край училището.
СГЪВАЧКАТА. Изкефи ли се?
ПРИЯТЕЛЯ. Не. Бях порастнал твърде много и училището ми се видя малко, провинциално и неважно. А и приятелите ми вече не бяха вътре да ме видят. Там имаше други деца, от друго поколение, които не се впечатляваха от големи коли.
СГЪВАЧКАТА. По-нататък?
ПРИЯТЕЛЯ. Почнах да мечтая за други неща?
СГЪВАЧКАТА. Например?
ПРИЯТЕЛЯ. Ами семейство, къща, вила, пари... Е, може би жени.
СГЪВАЧКАТА. И?
ПРИЯТЕЛЯ. Случи се да ги имам.
СГЪВАЧКАТА. Успял човек си. Успокои ли се?
ПРИЯТЕЛЯ. Отначало да, после разбрах, че могат да бъдат повече и по-хубави.
СГЪВАЧКАТА. Недоволен ли си?
ПРИЯТЕЛЯ. Не съм недоволен. Неудовлетворен съм.
СГЪВАЧКАТА. Така се казва. В царството на лакомията. Тук е кочина. Една огромна кочина, претъпкана с мръсни, омазани с говната си, грухтящи, лакоми твари. Не се сещай за свине. Прасетата са чисти, интелигентни и добри. Тези тук са друг модел. Виж ги само. /Навежда се над парапета. Той се спуска да я хване, мислейки че ще скочи./ Ти какво?...
ПРИЯТЕЛЯ. Да не скочиш...
СГЪВАЧКАТА. Глупости. Да не съм луда! Виж ги сега долу в кочината. Гадните, вонящи твари... бързат насам-натам. Бутат се. Всеки гледа да измести другите. Да ги измами с каквото може. Да ги преебе, както се казва. Същества на лъжата. Първата им разумна постъпка е била да измамят създателя си. Данннн. Червено. Спират. Гледай ги – стоят и пръхтят. Вонят на пот и дездоранти. Тайно се наблюдават един друг изпод вежди. Следят се. А, един „по-така” притичва на червено. Тези създания, които сега наблюдаваме, са единствените, които пренебрегват инстинкта си за самосъхранение. Други такива у природата нема. А този хитреещият, недисциплиниран екземпляр, го дебне един друг с униформа. Ще му напише акт. Ще го накаже тоест. Не защото му пука за живота на екземпляра. За да го нерви. Евентуално да изкара от него подкуп двайсетачка. И да не пречи на другите екземпляри, които ги мързи да вървят и се тътрят в специални приспособления – автомобили. Запомни, автомобилът е най-важното нещо в кочината. Както ти казах, създаден е заради мързела. Апропо, създанието, което наблюдаваме, е най-мързеливото във вселената. То е най-активното, най-агресивното, най-динамичното, но всички тези качества обслужват мързела му. Иначе не би се мръднало изпод някоя сянка. Така. Автомобилът е част от създанието. Той е неотделим от задника му и от съзнанието му. Доколкото то има чиста форма на съзнание. Ако смениш автомобила му с по-малък и по-евтин, създанието изпада в депресия. Ако му го отнемеш, може да умре, особено ако другите продължат да имат автомобили. Това е завистта – едно от основните състояния на духа на създанието. В природата не съществува завист. Не е закодирана в нищо. В този случай преобладава. Знаеш ли какво е завист?
ПРИЯТЕЛЯ. Знам. Това е чувството, което движи цивилизацията към прогрес.
СГЪВАЧКАТА. Можем да поспорим. Аз мисля, че лакомията движи прогреса.
ПРИЯТЕЛЯ. Те са свързани. Лакомията е първопричината. Завистта е следствие.
СГЪВАЧКАТА. Чел си книжки. Да не си бил работник в печатница? Зъннн. Зелено. Пак хукнаха. Накъде тичат, можеш ли ми каза? За повече папане и за по-готина кола. За нищо друго.
ПРИЯТЕЛЯ. Вярно, че народът е изтрещял. Само снощи и днес, за едно денонощие, в периметър от пет километра, четирима застреляни – шофьор на такси, полицай, виден бизнесмен, виден политик. Кой убит, кой самоубит... Но ти профанизираш малко нещата. Не прилича на възвишена птица като теб, която иска да полети надалеч и нависоко.
СГЪВАЧКАТА. И на всяка цена. Възможно най-далеч оттук.
ПРИЯТЕЛЯ. А как всъщност ще полетим? Технологично де. Ще махаме с ръце ли просто?
СГЪВАЧКАТА. О, неееее. Ето с такива криле. Показва му хартиените си криле.
ПРИЯТЕЛЯ. Яяяя, откъде ги имаш? Красиви са.
СГЪВАЧКАТА. Аз ги правя.
ПРИЯТЕЛЯ. Ти? Кой те научи?
СГЪВАЧКАТА. Аз съм работничка в печатница. Книговезка. Жените, които дооправят хартиите, се наричат книговезки. От едно време, когато са шиели книгите с конец. Откъм гръбчето. Отделните листове се прикрепвали един за друг с конец... От малка сгъвам хартийки. Книжки. Книги.
ПРИЯТЕЛЯ. Аха, оттам си начетена значи. Имаш фини пръсти и изящни китки. Интересно ли е да работиш в печатница?
СГЪВАЧКАТА. Да, мога да ги измъкна от много тясна гривна – виж. А иначе е много интересно. Ставам сутрин в шест. Ослушвам се дали възрастният ми баща диша в неговата си стая. В кухнята де, където спи на едно канапе. И благодаря на бог, че още го има. Не че ми помага с нещо. Не че ми е необходим. Напротив. Просто така, по навик. Защото майка ми вече две години я няма. Рак. Мацвам си тук-там малко грим и айде в метрото. Кисели тъпи муцуни. Със слушалки в ушите. И празни очи. Тези, които не са празни, са злобни. И аз съм със слушалки. И аз съм злобна... Както всички гледам лошо в тъмното стъкло. После в бачкането – подобни муцуни, дошли по друга линия на метрото. Трая ги осем, десет часа. Често и в събота. Понякога ги сънувам. Еднакви са. Казват, че се запознавали в метрото и после се женели щастливо до гроб. Глупости. В метрото се отказваш от женитбата завинаги. Бих се оженила за плъх, но не и за човек, пътуващ всеки ден с метрото. Ти как си със жените?
ПРИЯТЕЛЯ. Добре съм. Женен. Разведен. Все тая.
СГЪВАЧКАТА. Вече всички са разведени. За по-лесно изобщо не сключват брак. Бракове ще сключват само хомосексуалните. Знаеш ли? Те ще отглеждат децата на хетеросексуалните. Доколкото още ги има. Такива закони се гласят.
ПРИЯТЕЛЯ. Не знаех. Защо?
СГЪВАЧКАТА. За да възпитат всички деца в хомосексуализъм.
ПРИЯТЕЛЯ. Защо?
СГЪВАЧКАТА. Защото игрекхромозомата е скапана непоправимо и народът се изпедерастява масово. Затова, когато поотраснеш и се усетиш ненаред, да не се чудиш кво ти е. Хомородителите ти ще са те подготвили по въпроса. Ще си видял това-онова. Тогава спокойно си правиш съответната прическа, лакираш си ноктите, врътваш си дупето, шмръкваш една линийка и скачаш в кацата с лайната. Виж ги само – онова там мъж ли е? Мъж по джапанки. На улицата... Пряк потомък на Ахил! Ами ако някой го нападне, как ще се бие по джапанки?
ПРИЯТЕЛЯ. Май си мъжемразка.
СГЪВАЧКАТА. Не съм. Ти например ми харесваш – може да си поизносен, ама си мъжкар. Расов екземпляр си. Малко прошарен, малко посбръчкан и проскубан, ама може да ти се вдъхне сила и още животец. Искаш ли? Младичка съм за теб, но може да ти се отвори парашута. Всеки се облизва за свежа мръвка. Кво ще кажеш? Или си падаш по онези долу? Погледни ги. Ако съм такава жена, ще скоча веднага оттук. Виж ги с тези полички с голи пъпчета – всичките им сланини са навън. С криви крачета и смъкнати задници. Много дебели бе! Всички жени са дебели. Що така? В природата няма дебели животни. За мене кво ще кажеш?
ПРИЯТЕЛЯ. Харесвам те. Бих могъл да бъда твоят принц.
СГЪВАЧКАТА. Охо. Моят принц! Откога го чакам. Имаме емоционално раздвижване при моя нов и единствен приятел. Скалата се размеква.
ПРИЯТЕЛЯ. И на мен ми е писнало всъщност. Ако има с кой, бих се махнал. С тебе бих могъл да го направя. Искаш ли да избягаме оттук?
СГЪВАЧКАТА. Чудесна идея. С моя прошарен принц. С десетгодишната му кола. Точно това съм очаквала цял живот, омагьосана и заключена в кулата на лошата кралица. Къде ще ме водиш принце мой? Накрая на света ли? В твоя дворец на свободата и любовта, нали? Краят на света за теб е мотелът, който е максимално далеч от жена ти. Свободата е да вечеряме в стаята с по половин бутилка вино на човек. След това да ме изчукаш доколкто можеш и да поспим няколко часа с гръб един кам друг. Това е свободата. Ще си го върнем на всички за униженията и робствто, в което ни държат.
ПРИЯТЕЛЯ. Не иронизирай. Сериозно ми харесваш. Не съм срещал друг човек като теб. Бихме могли....
СГЪВАЧКАТА. Да бе, да... Бихме могли да си виждаме всяка седмица в мотела. Докато издуя корема. И ти се покриеш. Или останеш. Кой те знае, може да останеш, особняк си... И ще започнем всичко отначало – аз, ти и то. Със заплатата ти на.... ти какво работиш всъщност? Не ми изглеждаш богаташ.
ПРИЯТЕЛЯ. Спасител съм.
СГЪВАЧКАТА. На плажа ли?
ПРИЯТЕЛЯ. Не, по последните етажи.
СГЪВАЧКАТА. Хаха. Имаш чувство за хумор. Добре ли плащат?
ПРИЯТЕЛЯ. Горе долу. Аз го правя повече за тръпката. Психолог съм.
СГЪВАЧКАТА. А аз не съм работничка в печатница. Аз съм всъщност сгъвачка на оригами. Знаеш ли какво е?
ПРИЯТЕЛЯ. Знам. Добре ли се заплаща?
СГЪВАЧКАТА. Не. Знаеш доста неща за обикновен спасител. И ти ми харесваш. Изглеждаш като всички, но май има нещо по-така дълбоко в теб. Усещам го. Малко е, топло и трептящо. От уплах, или от самота, не мога да усетя точно. Като розовото носле на малко мишле е.
ПРИЯТЕЛЯ. Всеки има нещо по-така.
СГЪВАЧКАТА. Малцина имат. Виж ги долу. Виж онези в кафенето. От сутринта лежат там. Виж онези в офиса... там вдясно на петнадесетия етаж. Виждаш ли ги. Нищо нямат. Нито отвън, нито отвътре. Струпване на биомаса.
ПРИЯТЕЛЯ. Има нещо такова. Малко безмислена е цялата работа. Животът ни. Не е много ясна целта на занятието.
СГЪВАЧКАТА. Ако се замислиш малко, ще се сетиш. Не е възможно всичко това да е създадено и да работи без да има цел.
ПРИЯТЕЛЯ. Знаеш ли отговора?
СГЪВАЧКАТА. Има много отговори.
ПРИЯТЕЛЯ. Кажи един.
СГЪВАЧКАТА. Това тук е фабрика.
ПРИЯТЕЛЯ. За какво?
СГЪВАЧКАТА. Поточна линия за хардуер, или за софтуер. Това не знам точно. Всички тези долу са животни във ферма. Цял живот се тъпчат, поддържат физическото си тяло докато се гътнат. И представи си, само с тази цел е създадена цялата сложна галимация, наречена цивилизация! Може ли цялата тази машинария да функционира единствено, за да може една клетка да се развие до милиарди клетки, да създаде съзнание и душа, да ги поддържа с енергия в продължение на десетилетия и в един момент всичко да се спихне в купчина разлагаща се плът? Кой глупак ще си играе да създаде нещо такова, което да завършва по такъв тъп начин? Трябва да е много безотговорен. Отегчен разсипник, който си пада по безсмислените работи.
ПРИЯТЕЛЯ. Каква версия имаш?
СГЪВАЧКАТА. Цялата работа е душата, пич. Няма по-сложно нещо от душата в тази вселена. Нашата малка, динамична и напориста цивилизация е просто една ферма за донори на души. Поточна линия за един компонент, който след смъртта отива на друга поточна линия, за да бъде използван където трябва. Не ми е ясно хардуерен ли е компонентът, или софтуерен. Зависи от това доколко е материален. Но това е подробност. Дали душата е файл, или много дребна джаджа - все тая. Важното е, че накрая изчезва. Вземат ти я. А ти оставаш с пръст в устата.
ПРИЯТЕЛЯ. Интересна теория. Затова ли е цялото бъхтене?
СГЪВАЧКАТА. Да. Въртиш се на шиш цял живот, програмиран си да се усъвършенстваш непрекъснато – забележи, най-вече и предимно духовно. И накрая кво? Щрак копчето. Няма ток в системата. Всичко угасва, скапва се и на боклука. Остава само невидимата, мьничка, прекрасна и съвършена душа. Която излита неясно къде. Кво си мислиш, че който е организирал цялата работа, оставя плодът да капне в калта ли? Все едно да имаш ферма за перли. Чакал си ги години и когато мидата умре и замирише на мърша, ти я вземаш и изхвърляш заедно с перлата. Няма такава логика, нали? А вселената не е нелогично място. Едва ли създателят й е глупав, разсеян прахосник.
ПРИЯТЕЛЯ. Душата значи?
СГЪВАЧКАТА. Душата. Не увисналия корем на онзи там с тройния хамбургер. Ферма за души. Конвейер за един дребен чарк, необходим неизвестно за какво на някой над нас. Фабрика за души. Която мениджърите напоследък са претоварили с работа и са зарязали хигиената и реда. В името на колкото може повече продукция. Няма профилактика, няма модернизация. Може би са решили да изцедят фабриката и технологията докрай, да я зарежат, или съборят и да направят нова, модерна, някъде другаде. Може би, защото игрекхромозомата е скапана, бързат да произведат квото могат, докато стадото може да се размножава. Засега от нас се искат максимален брой души. Дори и с по-ниско качество – полугладни, изтерзани, объркани, деформирани, уродливи. После сигурно ги калибрират като перлите – по-едрите отделно, по-качествените отделно. Какви ли са критериите? Доброта? Къде ли слагат душите на злодеите? За какво ли ги използват? Може би за някакви груби неща като багери, като тежки камиони например...
ПРИЯТЕЛЯ. Ферма... аз не искам да съм добитък във ферма.
СГЪВАЧКАТА. Затова искам да се махна. Не искам да участвам в това. Не искам да съм донор. За една дребна, невидима джаджа, която ми отнемат без предупреждение, когато пожелаят. Тази невидима дреболия е моя, живея само за нея и само с нея, тя е моята единствена надежда и спасение и ще направя с нея каквото си поискам. Няма да им я дам. Ще избягам оттук.
ПРИЯТЕЛЯ. А ако не успееш?
СГЪВАЧКАТА. Ще дръпна щепсела. Ще цъкна копчето. Не когато е програмирано да стане, а когато аз реша. Ще им скапя производството. Ще им оставя един неизползваем чарк.
ПРИЯТЕЛЯ. Какво предлагаш? Излитане с крилата – бягство. Или мятане долу – цък на захранването?
СГЪВАЧКАТА. Може би второто – цопваме долу сред стадото. Може да се замислят и да се сетят за кво става дума. Ако не, поне ще им се сговни. Заслужават го. Готов ли си да станеш петно върху асфалта?
ПРИЯТЕЛЯ. Мизантропична работа. Каза, че светът е многовариантен и има безкрайно много истини. Защо не си изберем някоя по-симпатична истина? Всъщност, не е ли най-добре да си ходим?
СГЪВАЧКАТА. Опитвала съм с други истини. Не става. Тази е най-провдоподобната. Къде да ходим?
ПРИЯТЕЛЯ. Вкъщи. Свечерява се. Става хладно.
СГЪВАЧКАТА. Ти си отивай при жената. Аз нямам при кого да ида.
ПРИЯТЕЛЯ. При баща си.
СГЪВАЧКАТА. Вчера почина.
ПРИЯТЕЛЯ. Съболезнования. Не ми каза. Няма ли при кого другиго да отидеш?
СГЪВАЧКАТА. Може би имам. При котката ми.
ПРИЯТЕЛЯ. Имаш котка? Това е спасение.
СГЪВАЧКАТА. Не съм сигурна. Когато татко почина, избяга. Но може да се е върнала.
ПРИЯТЕЛЯ. Да, котките бягат от смъртта. Ще си вземеш друга. Хайде да слезем оттук и да ти намерим нова котка.
СГЪВАЧКАТА. После втора, трета и т.н. Знам какво ще стане когато взема последната си котка. Един ми каза. А ти ме примамваш. Усещам те. Няма да слизам никъде. Днес отлитам.
ПРИЯТЕЛЯ. Остави го за утре. Лети се сутрин. Тогава и въздушните течения са благоприятни. Виж, след малко ще се стъмни. Помисли малко.
СГЪВАЧКАТА. Обработваш ме. Усещам те. С кожата си усещам логичните неща и настръхвам. Виж настръхнах. Ти си логичен тип. Отивай си. Махай се. Допуснах те твърде близо. Освободи личното ми пространство. Разбъркваш вълните на аурата ми. Кой си ти всъщност? Не си нито принц, нито мой приятел. Ти си един от фермата, но не мога да усетя какъв точно. Не си като останалите екземпляри. В теб има макар и малка, но много качествена перла. Много бистра и чиста, без примеси. Но е малка и забутана някъде надълбоко. Жалко. Можеше да бъдеш моят принц.
/Тя е поставила крилата си докато говори./
ПРИЯТЕЛЯ. Виж сега... Дай да отложим нещата. За утре. А сега да слезем оттук. Ще дойдеш у дома. Не съм женен. Разведен съм. И аз имам котка, ще ти я покажа. Може да отидем на мотел.... хаххаа. Само дай да се махнем оттук. Стана ми страшно. Сами сме. Да отложим полета. Ще направиш крила и за мен и ще отлетим заедно. Утре. Друг път. Сега не ме оставяй сам. Моля те.
СГЪВАЧКАТА. Отлагала съм го достатъчно. Днес е денят. /Размахва крилете./ Махам се. Не искам да ми вземат душата. Като на баща ми. Беше много тих, скромен и беззащитен. Малък човек с малка и чиста душа. Като перла. Къде ли е днес? За какво им е? Тя беше като на дете - неинформирана и безхитростна. Не става за някакви умни работи. Може би вече са я вградили в някой огромен сървър от хиляди души? Както сме набутани с хиляди в тази ферма, в този пренаселен ръзвъдник на съзнание. /Качва се на перилата./ Изчезваааам.
ПРИЯТЕЛЯ. Обичам те и няма да те пусна. Аз съм като теб. Аз съм част от теб. Ти ми трябваш. Искам да ме вземеш със себе си. Ето, вързвам се за теб. Само нека да летим утре, не сега.../Вади белезници и закопчава китката и част от крилото./
СГЪВАЧКАТА. Белезници? Закопча ме с белезници? Скапано ченге с белезници, скрити на колана отзад! Ти си обикновен тъмничар? Надзирател, пастир във фермата. Казах ти, че си от подземието и че там ще умреш. Дребен плъх.
ПРИЯТЕЛЯ. Не съм. Вече не съм. Разбрах всичко, ти всичко ми обясни. Ти си безценна и няма да те пусна. За нищо на света. Ако скочиш с тези хартии, ще се пребиеш долу. В краката на онези, които не харесваш. Нали не искаш да злорадстват над теб? Премазана от автомобилни гуми птица на асфалта! Моля те, недей!
СГЪВАЧКАТА. Ти не си от летящите и не разбираш. Може да се излети със всичко, стига да го пожелаеш достатъчно силно. Сбогооооом.
/Измъква тънката си китка от белезниците, една част от крилото се откъсва и остава на неговата./
ПРИЯТЕЛЯ. Чакай, крилото, чакай....
Тя изчезва зад перилата.
ПРИЯТЕЛЯ. Преби се! Повредих крилото й! Моята птица! Мечтата ми! Чакал съм я цял живот!
ГЛАС. Обектът скочи. Всички да се изтеглят. Психологът може да слиза от терасата на последния етаж.
/Той е разбит. Гали парчето от крилото. Гали раницата й./
ПРИЯТЕЛЯ. Птицата ми... Дойде и кацна на рамото ми, когато изобщо не очаквах. Мислех, че е късно да се появи. Не я познах. Винаги е така. Твоята птица кацва на рамото ти, когато изобщо не очакваш. Може да не я усетиш дори. Може без да искаш, непохватно да повредиш крилото й. И да не може да излети. Да падне на асфалта... /Намира пистолетите./ Пистолети... Летящи жерави от хартия и пистолети. Птица с пистолети. Това само тук може да се случи. На това място. В кочината, във фермата, в развъдника, в заебаната от мениджърите си фабрика за една джаджа, наречена душа... Мамка мууу...
/Яростно хвърля зад перилата един хартиен жерав. Гръмва се. Съвсем се мръква. Изгрява луната. Звезди./
ГЛАС. До всички... Излитащите да рулират обратно. На стоянките! Кацащите: полети LH 3484, BA 890, AA 6380 – вдигнете се на 3 000. Всички останали горе да стоят на 3 800. В кръг. Спокойно. Нищо страшно. Просто отнякъде излетя някаква малка птичка. Без да е в трафика. Нещо съвсем малко, нещо като делтапланер. Радарът едва го вижда, но е там. Точица. Качва се. Трябва да я пазим. Някакъв луд. Къде е тръгнал по това време! Изчакайте го. Май има и проблем. Течението ще му помогне и ще се справи... Да, ето. Набира височина. Пазете птичката!


КРАЙ

THE ORIGAMI PROJECT

by Anton Bonchev

Translated by Gergana Doinova and Iva Tashkova

2009

CHARACTERS:

THE ORIGAMI FOLDER

DRIVER

UNIFORMED

BUSINESSMAN

VIP

FRIEND

VOICE

PROLOGUE

(A huge French window or a terrace with a parapet. A beautiful, endless sky is revealed behind it. A young girl is standing in front of the parapet. She is folding paper cranes and letting them out in the sky. She is the Origami Folder. She is speaking to herself.)

THE ORIGAMI FOLDER:

Who are you? Who are you? Who are you?

VOICE:

Who are you, who are you?

I see your white sneakers in the night.

Tracing circle after circle along the alleys of the park.

Awaking hope for motion and future.

Something is happening in the dark at last.

But the circles vanish

under the strokes of jasmine branches…

Hopes fall asleep in the night etching of loneliness.

Will this be the last evening jogging?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yees. Who are you? How old are you? Unknown. You’ve been many different people. You are too young and too old. You come from a good family. Brought up in virtues and work, in patience and love. You know who is good in this world and why. One of the nicest things in your life was the tortoise in the church yard where they took you to Sunday religion classes. You saw how the hopes of you humble parents rose from the dump of obscurantism, flared up under the spotlights of liberty and collapsed again in the dust of an enormous economic and moral cataclysm. Now they are old, sending regularly SMSes for a blind girl from a TV show. When the bad man from the block put out the eye of his pregnant cat, they hid at home and locked themselves inside. Didn’t sleep the whole night and held each other’s hands. The cat cried under the street light and even the dogs didn’t bother it. But nobody helped it. Although how could anyone help a blinded creature? You are intelligent above the normal level. You’ve read more than the usual amount of books that should be read. You’ve believed them and lived them, which is a problem - this is not the way to act, because you age prematurely in this way. As if you’ve lived many lives. You can get a personality split – doubling, trebling, etc. of personality. Though it’s beautiful this way. It’s beautiful to live in imaginary worlds. Which is not recommendable because it can be harmful. Like pure oxygen and ozone can be harmful to people. You’ve been brought up to be good and to love people. But you hit upon the wrong time – a time in which girls sell their bodies for half a phone bill. So that they could talk on the phone with their boyfriend whom they think they love. Or perhaps this is their excuse. Whatever. No one bothers. And you can’t change anything; neither you want to do it any more. You’ve hit upon a time of scamps and super famous nincompoops. That is why you have only one possibility left now – to fold the snow-white paper and create volume figures from the flat sheet - like birds and small animals. Although they cannot walk, they can fly for the time being. In fact this is a better variant – flying is a higher skill than walking. Walking can very easily turn again into crawling, from which it came from. And if your flying paper figures fly long enough, perhaps they will undergo evolution and learn to be alive, too? Flying living papers! Superb – a new race of flying, harmless, inoffensive, non mercantile creatures. Of pure white colour. Who don’t want more and more money, bigger and more powerful cars, more steaks and crabs, more oil and wood. Imagine: each of us throws away his stinking body, which constantly needs shower and is constantly susceptible to diseases and obesity, gets on a flying paper and sweeps away on the wings of the air tides. No more bumpy, claustrophobic planes, no more crowded busses and wagons – you just fly wherever you want. Isn’t moving the main quality and objective of our civilization? Moving further, higher and faster. Columbus, Amundsen, Gagarin. Let’s do the maximum number of things that the Creator didn’t allot to us – let’s dive in the depth of the ocean, let’s rise above the planet. Like the small children – let’s do as much as possible not allowed and useless things. Or like the grown ups – let’s knock out as much as possible complexes and cause as much havoc as we can. This is the civilization. If it wasn’t like this, the coral reef and the beehive would have been the perfect civilizations. Or the computer, or the Internet, or the National Library. But the civilization has blocked up. The population approaches critical parameters. The individuals increase in number but decrease in quality. They perfect themselves in one single direction – the grub/eating. To make it more and more piquant. This model of a man is getting rather old and imperfect. His coefficient of performance is low, and oil, rice and meat are running out. It’s time to put in circulation a new model. Now is the time of the Flying Paper Man. Effective, does not pollute, inhabiting the clearest space for the time being – the sky. More light, more oxygen and more ozone. Let’s rise to the light. Yes! Great! You are the creator of the new model of man! Long live the new human race! Humans-origami! Here is my CV – I am the girl-creator of the people-origami.

PART ONE

SCENE ONE

(The Origami folder is walking, walking, walking in a hurry to do her affairs, along the road of her life. Occasionally she lets out a paper figure fly in the air. Some fly off in the sky, others fall down on the ground unsuccessfully. Car tires whistle. The DRIVER, mad with anger jumps on the girl.)

DRIVER:

Hey you, what are you gaping at? I’m gonna drag you as far as the next traffic lights, you lunatic! Are you blind or crazy? I’m gonna tear your hair out, you sleeping bitch! Fucking wet rag! Can’t you mark where you’re going? Or you want to push me in the clink? Look at you, flat as a pancake. Do you want to get away with one blow job? I’ll give it to you. I’m a condescending person. What? Am I too old and bald? Do you know who I am, you? I chew up such rags as you as appetizers. Last night a trash like you gobbled my cock. Just for a drink and a joint. What do you think – that I’m a skinflint, eh? No, I’m a big shot and gave her twenty. Come on. Jump in. We’ll go to the ring-road and I’ll give you twenty. OK, OK, after that we’ll have three kebapches and a beer, what’d you says? We’ll have a chat. What, isn’t that enough? Do you think I dig money? If you don’t want to, you are going to chew cheese patty and watch porno after eleven. That will be your life for tonight. Then you’ll hug your scraggy cat, because you have no one else to hug and stay like that until six in the morning, when you’ll have to get up for work. You’ll manage to arrange somehow your thin hair with the curling iron, you’ll put some paint on your muzzle and cotton pads in you bra to look big-bosomed and off you go to the Subway, in the early morning dusk. And after work you go back home, again in the dark, again in the Subway. Home to the cat. The same drill all your life. Without noticing you’ll become a spinster. The cat will die of old age and you’ll take another one. At the third or forth consecutive cat, you’ll be already an old woman. Lonely. Drained from low paid work. Without ever having been on an excursion or a vacation. And if you call this life…

THE ORIGAMI FOLDER:

I have to tell you that you are mistaking me. This is not my life and it won’t run this way. This is the life of the women you know. And I have done everything so that my life wouldn’t be like theirs. But this doesn’t change things. The women that you speak about still exist, although this doesn’t make me happy. On the contrary.

DRIVER:

Ahaa. It seems you are from the different female type. It doesn’t show much. How could I guess what kind of a birdie you are? Going by foot, looking nothing special. But one can’t say who’s who nowadays. Look what’s happening – 19 year old little whores driving 190 grand Jeeps. 500 horsepower. The little whore peeping from under the wheel. I don’t understand how she manages to reach the pedals. And where does she go with that 500 HP? Tell me? She’s going to the beautician. To have her squirrel pussy trimmed. So that the guy who spent a fortune on that Jeep wouldn’t lose himself in the bushes. Because he is in fact a muff and he may surely lose himself in the bushes. An absolute muff who has been given the dough by someone, whom we’ll never see. Why does the one whom we’ll never see, the one who gives out the money, always choose only muffs? Do you know? Because the muff is obedient. And I am not. So that’s how it happens – you make a big shot out of the a muff. He pumps the muscles. Breaths in. Slips on the “Armani”. And sees that it looks beautiful. He starts to like the beautiful. He likes smooth epilated pussies. That’s the most beautiful thing he’s ever seen in his life. It has been his dream. And he buys it. And puts it in a box worth 190 grand. An epilated pussy in a 4X4 black jeep. That’s the top of the world! The poor jerk cannot think of anything else. What do you want from him – to buy a painting?

THE ORIGAMI FOLDER:

How many paintings have you bought?

THE DRIVER:

None. I painted them. But became a driver. Because it’s easier. Dou you know how difficult it is to paint pictures? Didn’t you understand that I am a complete wretch? Doesn’t it show or you are blind? You seem to be smart. Looking at you, it occurs to me that you may even have a gun. Nowadays everybody has a gun. I know you have one. Why don’t you shoot me? Come on, shoot me, will you? Shoot me and rid me, do you hear, you bitch? Whaat? You don’t want to help me, eh? And I was ready to give you everything – I wanted to take you to the ring road, for a beer with kebapche. For a blowjob. We were going to have a chat. To share this and that like human beings. You don’t have a person with whom to share, do you? Are you a human or a machine? Don’t you have a heart? Help me and shoot me right here, right now. Shoot me! Fuck you, rotten bitch! Here, take my gun and shoot me because I am afraid… please kitty, shoot me! I am an absolute trash – I drive only whores and sell drugs. I have no one. No woman has and will come with me to the ring road. Nor anywhere else. Look at me – I am dull as wood, I don’t remember anybody – neither my father, nor my mother, nor where I come from. I haven’t read a single book. Just the paintings, but it was for a short while. Shoot me and I’ll do anything for you. Come on, please! I know you have a gun - you look perky. You can’t shoot me with mine – it is a toy in all probability. I am a toy, too and that is why I can do nothing with myself. Only someone else can do something with me. Come on, pleaaase.

(The Origami Folder takes his gun, loads it. The Driver kneels and embraces her legs. Kisses her hand. She takes his hand and as if kisses it as well. Then cold-bloodedly shoots him in the head. He dies. She examines the weapon.)

THE ORIGAMI FOLDER:

A real one.

(She puts the gun away. Throws an origami figure in the air and it flies away. She steps over the dead body and exits.)

SCENE TWO

(The Origami Folder walks, or drives her bicycle, or her car. It is dark. She stops under a street light to fly an origami figure. Watches it disappear into the night sky. Out of the dark jumps a figure holding a stop sign.)

UNIFORMED:

Good evening, senior police control X. Your documents, please.

(She hands him her documents. He rummages through them and reads at the light of a torch.)

UNIFORMED:

So, we have a red light pass. What are we going to do now?

THE ORIGAMI FOLDER:

Who has passed the red light?

UNIFORMED:

Well you. You’ve got a problem.

THE ORIGAMI FOLDER:

But there are no traffic lights here.

UNIFORMED:

There is one over there.

THE ORIGAMI FOLDER:

But I wasn’t there. I was passing from here.

UNIFORMED:

It doesn’t matter. What is your occupation?

THE ORIGAMI FOLDER:

I’m folding papers.

UNIFORMED:

Are you joking with me?

THE ORIGAMI FOLDER:

I’m serious. I fold paper figures. They are called Origami.

UNIFORMED:

You don’t say!?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes, I can show you. This is an origami, a bird.

(Takes one out and shows it to him)

UNIFORMED:

Aha. And what is it about?

THE ORIGAMI FOLDER:

Well, it can fly.

UNIFORMED:

Anything else?

THE ORIGAMI FOLDER:

If we make it big enough, you can try to fly with it.

UNIFORMED:

You don’t say! No, thanks. Do they sell well?

THE ORIGAMI FOLDER:

No.

UNIFORMED:

Then what?

THE ORIGAMI FOLDER:

I’m simply doing it for myself.

UNIFORMED:

Okay. What are we going to do with the red sign? We have a problem. We have to draw up a statement. We’ll have to take away your documents. You’ll be fined. Will the birdies be enough for the fine? Red light. Big fine.

THE ORIGAMI FOLDER:

But I haven’t passed the red light.

UNIFORMED:

Yes, you have.

THE ORIGAMI FOLDER:

How do you know?

UNIFORMED:

We saw, OK?

THE ORIGAMI FOLDER:

Where were you?

UNIFORMED:

We were in the bushes.

THE ORIGAMI FOLDER:

And why were you in the bushes? You are not paid to stay in the bushes. Do you know that I pay for your salary? Your salary comes out of this purse, do you get me? From empty purses like this one. We pay you to protect us, not to stalk in the bushes like rats. And then asking me: “We have a problem. What are we goin’ to do?”

UNIFORMED:

We have a problem. Red. Big infringement. How are we going to settle this? Or we’ll have to draw up a statement? And we’ll take away the documents. And… you know it very well – you’ll start having problems. Trouble, trouble and more trouble.

THE ORIGAMI FOLDER:

What are you going to write down? Aren’t you ashamed to hang all night long in the bushes and beg for 20 levs? Well, I don’t have 20 levs. Even if I had I wouldn’t have given it to you! No money tonight. None! And you’ll have to write, something that you hate doing. Come on, write down, draw up your statement!

UNIFORMED:

Okay, we’ll write. Law requirements. We begin. And please behave in a civil way.

THE ORIGAMI FOLDER:

In a civil way? With you? A big mouse squatting in the bushes. A big mouse with a gun. A man seven feet high! Stalking in the bushes for a 20 lev bill. Don’t you have children? Aren’t you ashamed to look them in the eyes and feed them with my 20 levs? Well, I am not going to give it to you. Here it is, but I am not giving it to you.

(She starts to fold it and does that until the end of the conversation.)

My last and only 20 lev bill. I’ll fold it and I’ll let it fly. Try to catch it if you can. But you can’t fly. You will never be able to fly because you are a rat in the bushes. How are you going to fly with that fat ass and bull neck? With those short arms and legs? It seems the writing goes slowly, eh? A hard job it is. And how are you going to prove that I have passed the red light?

UNIFORMED:

There is a witness.

THE ORIGAMI FOLDER:

A witness?

UNIFORMED:

Yes. My colleague is the witness. I am traffic control and he is a witness. I control, he witnesses.

THE ORIGAMI FOLDER:

Where is your colleague?

UNIFORMED:

Over there. I’ll call him later to sign.

THE ORIGAMI FOLDER:

Where is that over there? In the bushes?

UNIFORMED:

Please behave yourself. At the moment he is controlling the traffic and I am his witness. Then he’ll call me to sign as a witness for someone who has passed the red light.

THE ORIGAMI FOLDER:

So I am paying the salary of yet another one to be witness?

UNIFORMED:

That’s the structure.

THE ORIGAMI FOLDER:

The structure?! A structure set up with my money, driving a car bought with my money. A structure that gets paid for working in the dark, in the bushes! I am a mighty investor who’s built the Structure. A genial Structure that works night and day for the purpose of taking away my money – during work hours it officially takes away half of my money, and the other half – in the evening, by stalking in the bushes. Superb. Am I the creator of this invention? Yes. And I’m its user as well. I love it, it’s part of me, since I put up with it my whole life. The tick dug in under my armpit. Aren’t you ashamed to look at yourself in the mirror? Why don’t you get a decent job? Why don’t you chase bandits, for which you are paid for? Dudes with shoulder straps. Big mice with shoulder straps. Big mice with guns. Why don’t you shoot yourself with it? If I were you, I’d shoot myself right away.

UNIFORMED:

I want to but I’m afraid. I’m fed up of being a mouse, but I can no more be anyone else. If you shoot me, we are not going to write a statement. I’ll give you the documents back. No statement, no red light.

THE ORIGAMI FOLDER:

I have no problem whatsoever. I’ll make you that favour. I have experience in that. What else could I do with you if you are good for nothing else? Someone has to do the dirty job. One should finally hold his nose and shovel out all the stinking vermins like you. Give me the gun, you stinker.

UNIFORMED:

But do it gently, won’t you?

THE ORIGAMI FOLDER:

Gently, darling. The way you have gently sucked up countless souls from stalking in the bushes. Gently…

(She shoots him in the head, stows away the pistol with the driver’s one, lets out a folded origami figure made of the 20 lev bill and exits.)

SCENE THREE

(The Businessman is in sitting at the desk in his office or under a beach umbrella, tapping on his laptop. The Origami Folder enters.)

THE ORIGAMI FOLDER:

Good afternoon.

BUSINESSMAN:

Good it is. How did you get here? Strangers are not admitted to me.

THE ORIGAMI FOLDER:

Very difficult. I had to write motivations, suggestions, meet assistants, secretaries, guards, I had to be interviewed several times…

BUSINESSMAN:

Rich people can’t be reached easily. What do you want? I don’t appoint strangers without recommendations from acquaintances. You may be at the top, you may have many diplomas but if you are outside the circle, you’re out. It may be the case elsewhere, but not here.

THE ORIGAMI FOLDER:

I’m not looking for a job.

BUSINESSMAN:

Well, looking at you, you are not fit for anything else – you’re not interesting. I even think that you’re too smart. Is that so?

THE ORIGAMI FOLDER:

Well, I don’t know.

BUSINESSMAN:

It shows. You can tell bright women from afar. No make-up, no strutting, no sexual appeal. Boredom. What is it, then? Business?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes.

BUSINESSMAN:

Ugh, not again!

THE ORIGAMI FOLDER:

Why, isn’t it a thrill?

BUSINESSMAN:

It was, in the beginning. The first million and the first Bentley. But after you understand that there’s no danger to be killed or someone to give it back to you hot and strong, it becomes boring. You become respectable, important and reputable. Fat, too. You start opening nursery schools, making donations to monasteries. You start smoking only Cohiba and sapping just Dom Pérignon, and I like our grapes brandy and sauerkraut with red pepper. You are being chased by various and numerous “musts”. You have to buy paintings and you have to go to charity concerts. I hate paintings and detest violins. You have to be driven by a driver, to have your nails manicured, to have breakfast in bed. Have you ever had breakfast in bed?

THE ORIGAMI FOLDER:

Once. When I was in hospital. I didn’t like it.

BUSINESSMAN:

Aha. And do you want to do it when you’re not ill?

THE ORIGAMI FOLDER:

No. And do you have an 18 year old slut who goes to the beautician with her 190-grand 4X4 Jeep?

BUSINESSMAN:

You are one of those knotty girls. I knew such once. There are probably still one or two such birdies in my firms – you do good work. You’re like mules. You usually remain spinsters, or lonely mothers, or you get divorced by the 5th year of your marriage. Hard working bees. Good for nothing else. You don’t claim presents, restaurants, cars. You’re not fit for partying. You don’t do blowjobs and when you fall in love, you are like praetorians. Not like my bodyguards – should someone offer them more money, they’d take me on a tray to the other guy, with a dressing at that. Come on. Tell me why you’re here. What has to be done?

THE ORIGAMI FOLDER:

Origami.

BUSINESSMAN:

Whaaat??

THE ORIGAMI FOLDER:

Papers.

BUSINESSMAN:

?????????????

THE ORIGAMI FOLDER:

Paper cranes, to be more accurate.

BUSINESSMAN:

You don’t say! How did you call it?

THE ORIGAMI FOLDER:

Origami.

BUSINESSMAN:

What’s it like?

THE ORIGAMI FOLDER:

It’s a Japanese art of folding paper figures from one single sheet of paper. No scissors and no glue. Different animals, butterflies, birds. At the beginning just the high class did that. And the samurai had origami amulets for luck. One of the most popular origami figures is the crane. The legend says that whoever makes a thousand paper cranes, would have his most cherished wish granted. The crane is now the symbol of peace owing to a girl called Sadako. She became ill from leukemia, from the after affects of the Hiroshima bomb. In 1845, in the hospital, the 12-year girl heard the legend and decided to make a thousand paper cranes in order to survive. However, seeing how other children in the ward die, she understood that she had no chance. So she wished for peace on earth and an end to the sufferings. Sadako died and was buried with a wreath of thousand paper cranes as a token of respect to her dream. Sadako was erected a granite statue in the Hiroshima Peace Memorial Park – a young girl holding a golden crane in her out stretched hands.

BUSINESSMAN:

Aha. And what’s the idea?

THE ORIGAMI FOLDER:

You and I saving the world.

BUSINESSMAN:

You don’t say! From what?

THE ORIGAMI FOLDER:

From everything. From all that slop we are soaked in.

BUSINESSMAN:

And how exactly will that happen?

THE ORIGAMI FOLDER:

First stage – every person on earth will have to fold a thousand cranes. Before that everybody has to have made a wish. At one and the same time we say it and throw the cranes. And it becomes true. Can you imagine if all people on earth at one and the same time wish for one and the same thing? Can you guess what an energy that will be? Energy of a cosmic scope. Equal to the birth of a new star. We could change the Galaxy if we want. Just with one simultaneous wish. And a simultaneous letting in the sky of each personal thousand of cranes. Do you imagine? Spectacular!

BUSINESSMAN:

Aha. And what of that?

THE ORIGAMI FOLDER:

Well, it will be the end of the mess…

БИЗНЕСМЕНА.

What is expected from me?

THE ORIGAMI FOLDER:

Financing. For making it public, providing the paper. Recycled paper.

BUSINESSMAN:

Recycled paper is more expensive than ordinary one. What’s our deal? What do we gain?

THE ORIGAMI FOLDER:

We save the world.

BUSINESSMAN:

Good. And how shall we get our money back? What’s the profit?

THE ORIGAMI FOLDER:

Well, that I don’t know. I don’t want money. And didn’t you say you’re fed up with money?

BUSINESSMAN:

Money… “If you have money, you think about it. If you haven’t, you think about it…” Paul Getty has said that – a guy who’s known money very well. Money has created the world of today. For instance before it existed you didn’t need to know how to calculate. You needed just to count. Sheep for example. Which cannot be more than a hundred, a thousand… To several sheep you can add some more and there you have it – addition. Or you can remove the dead and the eaten – deduction. And that’s it. Whereas with money we have multiplication as well – with one action money can double, treble and sometimes become a hundred times more. Sheep can’t do that. Money can be thousands, millions, billions, trillions… money can be endless. But remember one thing – it is impossible to spend money without making it bring you more money. That’s rule number one. If you don’t follow it, there’s no business. There’s bankruptcy. Failure. Crash. Liquidation. Do you know what bankruptcy means?

THE ORIGAMI FOLDER:

No. I’ve heard the word, but don’t know exactly its meaning. They close the firm?

BUSINESSMAN:

Indeed! Close the firm! Just like that, just closing the firm and nothing else. You get off the Bentley and get on the Metro. Do you get it? And this is just theory. The guy who knows what bankruptcy means is not here and cannot tell us what it is, he has shot himself. Do you want me to do the same? To go bankrupt and shoot myself?!

THE ORIGAMI FOLDER:

You are also going to fold your thousand cranes.

BUSINESSMAN:

Hey! You’re crazy all right, but do I look like I’m crazy, too?

THE ORIGAMI FOLDER:

You are afraid of shooting yourself, eh? I can help you. You’ll sure break-up and shoot yourself sooner or later. If not you, your sons, or your grandsons will break-up. Sooner or later the money will go to where they’ve come from – nowhere. Give them before that and you’ll save mankind and yourself as well.

BUSINESSMAN:

When I was making my money what did mankind do for me? Did it help me? On the contrary! It obstructed me in every way. It stands in my way now, too. Quotas, taxes, briberies. And you want me to be its saviour?! Through paper cranes! Six trillion paper cranes! What was that, origami or what? Which will simultaneously fly in the sky with one and the same simultaneous wish. One trillion identical wishes at one and the same moment. A cosmic emotional burst. And everything is gonna be all right?

THE ORIGAMI FOLDER:

What better perspectives do you have? Nothing different awaits you – just more and more money, more champagne and lollitas, more and mightier cars. Just one and the same drill. A killing boredom. Plus a killing, growing fear of bankruptcy. Until you go crazy, or go really bankrupt and shoot yourself. There’ll be neither money, nor you. Give them now and there’ll be six trillion cranes and salvation. You’ll save everybody including yourself. What else is awaiting you? Night and day expectation of the end? Night and day balancing on the terrace railing. On the last floor. All your life. Until you die of heart attack or throat cancer caused by smoking too much Cohibas. Save yourself now.

BUSINESSMAN:

(on the phone) Give me the lawyers. Yes. Listen now. I want you to do something very simple and very fast. I want you to transfer everything to one person. Yes. Everything I own. Now. Draw it up as you want, but make it quick. Everything. Yes, I said everything… I’m OK. Yes, I’m here. To whom? Wait a little. (To the Origami Folder) Come on, tell me your name, personal ID, passport details, address…

THE ORIGAMI FOLDER:

But I… don’t have…

BUSINESSMAN:

What don’t you have? An address? A passport? Don’t you have a personal ID number at least? (She shrugs her shoulders.) Listen, make it payable to the bearer. Yes, I’m Okay. I want it in a jiff. Bring it to me on the terrace. (To her.) That’s it… In a little while you’ll have so much money that you haven’t even dreamt of.

THE ORIGAMI FOLDER

I have never dreamt of money. And I’m not sure I like them. That’s a legally accepted means to fuck up your fellow creatures, as much as you can.

BUSINESSMAN:

You’ll have not only money. You’ll have everything – houses, apartments, buildings, companies, firms, woods, beaches, hotels, planes, cars, people who work for you. You’ll have everything that I own. I’m giving you all my possessions. You will become me. What do you own?

THE ORIGAMI FOLDER:

Nothing.

BUSINESSMAN:

A car, a house?

THE ORIGAMI FOLDER:

No.

BUSINESSMAN:

At least your parents have something.

THE ORIGAMI FOLDER:

They don’t.

BUSINESSMAN:

Okay, but you still have to own something in this world.

THE ORIGAMI FOLDER:

Well... I have paper cranes. A little paper. I have my rucksack… two guns…

BUSINESSMAN:

Two guns? Where do you have two guns from?!

THE ORIGAMI FOLDER:

I met two guys with guns.

BUSINESSMAN:

Well, I have a gun, too. Which is not good. The gun sooner or later fires. And if it hasn’t killed someone yet, it sooner or later happens. Paper cranes, a rucksack and two guns - are these all your material possessions?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes.

BUSINESSMAN:

Parents? Relatives?

THE ORIGAMI FOLDER:

No.

BUSINESSMAN:

A boyfriend, friends?

THE ORIGAMI FOLDER:

No.

BUSINESSMAN:

You don’t say. Acquaintances?

THE ORIGAMI FOLDER:

I have acquaintances. I knew a driver and a uniformed man and now I know you.

BUSINESSMAN:

I’m giving you all that I have. It is a lot.

THE ORIGAMI FOLDER:

I haven’t asked for it. I just wanted some money for paper and advertisement. Why do you do it?

BUSINESSMAN:

I don’t know. Subconsciously. To try that, probably. I’ve done and tried everything else. Just this remains. To see how it feels. To give everything I have for paper cranes and a common wish. Adrenaline. A thrill. Have you tried a bungee or a parachute jump? Do you know the feeling when you wonder if the parachute will open while you’re flying head down towards the earth? It’s superb. Now we’ll do the same but on a grandiose scale. We drop everything from 10 000 metres height and watch if the parachute will open. Ha-ha-ha-haaaa! (Starts getting hysterical.) Saviour of the world! Owner of a flying armada of six trillion paper cranes, six billion simultaneous wishes. That’s my new investment wallet. A risky one. That’s me, the new me. A grand philanthropist.

THE ORIGAMI FOLDER:

No. Just the paper and the advertisement are yours. The people own the dreams. You’ll have your own dream and your own wish. That’s enough.

BUSINESSMAN:

It’s not. That’ll be everything I possess. Nothing else. I’ll become humble and ascetic. The material things will be yours. (A doorbell is heard. He exits. In a moment he returns with a sheet of paper.) Here. That’s all. It’s on this sheet of paper. I’m giving you the sheet and all becomes yours. Whoever possesses the document, owns everything. Like in the fairy tales. Payable to the bearer. You didn’t tell me even your name. You can fill it in. Here you are. (She takes the sheet. Looks at it.) Ha-ha-haaaa… (Hysteria growing) Everything is yours now. You can buy as much paper and advertisement as you want. You’re infinitely rich. How do you feel?

THE ORIGAMI FOLDER:

Normal. Why? Has anything special happened? Do you feel different?

BUSINESSMAN:

Yes, it seems. I feel strange. Can I have the sheet for a while? (She gives the sheet to him. He examines it, fondles it.) Everything. Everything is here. Industry, stocks, thousands of people, their fates… A whole empire. My empire. A whole world, my world. At this moment it’s mine. I give it to you… take it. Now it’s yours. I don’t have it any more. No empire, no Bentley, no Chesna. Nothing. Why didn’t I think of a spare world? Nothiiiing… ha-ha-haaaaaaaaa! Give me one of your slips of paper, so that I can have at least something.

THE ORIGAMI FOLDER:

Why do you need a spare world? You are coming into my world – the world of origami. Everything here is white, pure and guileless like the paper it has been created from. Do you want a crane, or something else? I have many ready-folded cranes. But I can fold something special for you. A dog, a dragon, a knight…

BUSINESSMAN:

Ha-ha-haaaa. I want you to fold me a dream… One dream… I have never had a real dream. A dream that doesn’t cost anything, that doesn’t have a price. A naked, thoughtless, normal, beautiful dream. Hahaha. Can you? Fold me a dream, so I could have something. Hahahah. A strange feeling. Having nothing. I feel naked. I am naked. (Starts covering himself with his hands.) Do you see that I’m naked?

THE ORIGAMI FOLDER:

No, you are dressed as before. Why do you think so? What is it with you?

BUSINESSMAN:

I am naked, don’t you see? And I am cold. Do you have something to cover myself with?

THE ORIGAMI FOLDER:

No. I have just paper. Do you want a sheet of paper?

BUSINESSMAN:

Ughh... No, I don’t want. And can you give me the document for a moment? (She hands him the document.) Oh, it’s warm. Warm. I got warm... Warm… Even hot. Hot… I’m all in sweat. Everything is here. Everything is again with me…

THE ORIGAMI FOLDER:

Take it back, if you want. I didn’t want all this from you. I even no longer want anything. End of the deal. I’ll find paper and advertisement from somewhere else.

BUSINESSMAN:

No, no, no. I wanted to feel it. Take it back. (He gives the document back to her.) I don’t want it. Give me a crane. No, I don’t like cranes. Birds neither. Can you fold a lion for me?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes, I can. I can fold a lion, a mouse, anything…

BUSINESSMAN:

Ha-ha-ha, a mouse. I want a mouse. I’ll keep it in my breast. Ha-ha-ha. I’ll become a mouse as well. A defenseless, trembling with fear little mouse. Gray. With a trembling with fear pink nose and shiny little eyes. I…ha-ha-ha… will creep into the mouse-hole behind the skirting-board and I’ll peep from there. Like in the Tom and Jerry cartoons. I’ll live in a cozy little mouse-hole, which will have everything in it – a warm bed made of Christmas tree cotton and a bit of cheese. I’ll be safe. The good tom-cat will sleep beside the stove and won’t molest me. When I get bored, I’ll pull his moustache and we’ll have a chase over the piano keyboard for a while. I am a small grey mooooouse. Fold me a mouse. I’m already a mouse and I feel superb. Ha-ha-ha-haaa. I’m a mouse and I own just one thing – a paper mouse. We are together in this world and we feel good. Is my mouse ready? And you, what do you have?

THE ORIGAMI FOLDER:

In a little while. Well I… I have cranes.

BUSINESSMAN:

Cranes.... You already have millions. You have everything. Absolutely everything you could think of. But… (slyly)… you have problems as well. All kinds of problems. All the problems in the world. And I don’t have them any more. I have my little mouse, I am a mouse, too, and we are friends. Is it ready yet?

THE ORIGAMI FOLDER:

Almost. Here it is.

BUSINESSMAN:

Hurry up. I want to put it in my breast. Oh, I am cold again. Can you give me the document once more?

THE ORIGAMI FOLDER:

Just a second… I can’t find it… It was here with the other sheets of paper. Where did it get lost? I’ll find it in a minute. There, the mouse is ready. Here you are. (He takes the mouse figure.)

BUSINESSMAN:

Here is my friend. Handsome… It’s cuter than a crane… And why a mouse? Why didn’t you make me a leopard? Or a horse? I’d have ridden a white horse. Or a dragon? I could have flown on the dragon’s back… Oh, I have a strong fever. Please, find me that sheet and give it to me just for a while. Just for a second – it makes me warm… I need to get warm. Nothing else. I’m through with those things – business… stocks… money… expensive women. Now I have everything – a paper mouse. Why, it’s warm. Warm like the document… my dear little friend…

THE ORIGAMI FOLDER:

Here is a present from me – two cranes. One for you and one for your friend. From time to time you both can mount on your cranes and fly around like that… (Takes the mouse, puts it on the crane and lets it fly in the air.) Did you see?

BUSINESSMAN:

Yes. I’m better now, but look for the document, please, and let me hold it for a while. (She is looking for the document and he is playing with the mouse and the crane, letting them fly. At one of the attempts the crane and the mouse fly over the railings.) It flew away… they flew away… look, my little mouse flew off.

THE ORIGAMI FOLDER:

That’s good. Where to?

BUSINESSMAN:

It flew over the railings, into the sky. My only mouse. It is gone… Now what? … I’m alone and have nothing again… Not even a paper mouse. I have, I have not, I have, I have not… I feel sick. Did you find the document? The rotten paper that makes me warm?

THE ORIGAMI FOLDER:

Take it easy, I’ll make you another mouse. But the document is gone. I can’t find it anywhere. Listen, I think I folded your mouse with it.

BUSINESSMAN:

Excuse me??!

THE ORIGAMI FOLDER:

Well yes.

BUSINESSMAN:

Ha-ha-ha! My empire turned into a little paper mouse! Millions of dollars turned into a paper mouse, which flew in the sky, vanished into the void. Are you sure?

THE ORIGAMI FOLDER:

I don’t see where else it could be…

(He calls on the cell phone.)

BUSINESSMAN:

It’s me. That document, payable to the bearer, bring me another copy. How’s that, no other copy available? I know it wasn’t a joke. I know one cannot joke with such things. It’s not possible! And if this single copy disappears? Everything disappears? Who becomes the owner? No one? Are you sure? Whaaat? You are not bound to me any more? Are you nuts? Did you forget who I am? Tell the Head Lawyer to come to me immediately. Whaaat!? I am already nobody? I am no one?!? I have no employees? I have no one? Listen, don’t fuck with me! Tell the driver to come. I’m going out. What, I don’t have a car? What, I’m not going to have a phone either? From this moment on? Hello, the phone rang off… Hello! Hello! (Throws the telephone over the railing.) Give me your cell phone, please.

THE ORIGAMI FOLDER:

I don’t have a phone.

BUSINESSMAN:

You’ve forgotten it…

THE ORIGAMI FOLDER:

No, I haven’t got.

BUSINESSMAN:

You don’t have a cell phone… Everybody has!

THE ORIGAMI FOLDER:

I don’t need one.

BUSINESSMAN:

We have no phone, no car, nothing… I had everything… I had at least a paper mouse… and now I have nothing, nothing, nothing, nothing. And you are calm. Now I have to take the Metro. Have you ever taken the Metro? I haven’t.

THE ORIGAMI FOLDER:

Neither have I.

BUSINESSMAN:

So there’s two of us. In fact I don’t need it. I have nowhere to go.

THE ORIGAMI FOLDER:

Don’t you have a family?

BUSINESSMAN:

They are interested just in the money.

THE ORIGAMI FOLDER:

A mistress?

BUSINESSMAN:

They are many. But they are also interested in money only. How could you turn all that into a single paper mouse that flew away? That’s not possible.

THE ORIGAMI FOLDER:

I’m sorry. It wasn’t on purpose. You see, everything is possible.

BUSINESSMAN:

I’m cold… I have fever… I want my things. I want my mouse at least.

THE ORIGAMI FOLDER:

I’ll fold you a mouse. I’m beginning to make it now…

BUSINESSMAN:

In fact I want what I had. I can’t live with paper mice and flying cranes. I have nowhere to go, no means for transport. I even don’t have money to buy tickets for the Metro. I can’t live like that without money.

THE ORIGAMI FOLDER:

You’ll get used to it. You’ll be fine.

BUSINESSMAN:

I have nothing to occupy myself with. I can make only money. I don’t know to do anything else.

THE ORIGAMI FOLDER:

I’ll teach you how to fold paper figures and you’ll feel okay.

BUSINESSMAN:

Me – folding paper figures? Me - an origami folder?! Me!?

(Takes out a gun.) Me – having nothing and folding origami? Saving the world? I am not like that. In order to save the world you have to be an origami folder. And I am not. I am not the saviour of the world. And whoever isn’t, should die. (Shoots himself.)

THE ORIGAMI FOLDER:

Eeehhh, why? I made you such a nice mouse. You liked it, didn’t you? I was going to make you a new one. From a clean sheet of paper at that. You could have become an origami folder… you had qualities. It’s a pity. And the project is left without financing… (Takes his gun and exits.)

SCENE FOUR

(A fat, slimy VIP is lazing around some VIP place. With an air of importance, he speaks on the phone, bossing around invisible subjects.)

(Enters the Origami Folder)

THE ORIGAMI FOLDER:

Hi!

VIP:

Whaaat?

THE ORIGAMI FOLDER:

Hi.

VIP:

Did you mean “Hello”

THE ORIGAMY FOLDER: Are you someone important?

VIP:

Do you know who I am? Who let you here? Guards!...Police!...

THE ORIGAMI FOLDER:

I came through the balcony window.

VIP:

Impossible! This is the last floor! It’s inaccessible

THE ORIGAMI FOLDER:

I flew in.

VIP:

Excuse-me?

THE ORIGAMI FOLDER:

I have wings. Here they are /she shows him large paper-made wings/. I am a bird. A paper-made bird. An origami. A crane.

(The guy falls into hysteria)

VIP:

With those…through the balcony? This is the 23^rd floor… Are you sure?

THE ORIGAMI FOLDER:

Absolutely. Would you like to try? Here, you put them on like this, then you stand on the edge of the window; the higher you are, the easier it gets. Would you like me to put them on you? You can fly around, and then come back. It’s easy and nice.

(The guy is dumbfounded)

THE ORIGAMI FOLDER:

Don’t be afraid – just like this. /he shows him how it’s done with an origami-crane, which flies off and then comes back/. It’s the same. It is just that you will take the place of the paper. And you will feel just like it, white and pure.

VIP:

I weigh 120 kilos.

THE ORIGAMI FOLDER:

Well, you can only blame yourself for that, but it is never too late to start anew.

VIP:

No, no, no! What are you here for? Disregarding the way you came here, you are not here to transform me into a crane, aren’t you?

THE ORIGAMI FOLDER:

And why not?

VIP:

Dear girl, I am not just anybody. I have been chosen and elected by many people and I govern over even more people – and still others, who haven’t elected me, but who have no other choice. Do you know where you have entered? Do you know who I am?

THE ORIGAMI FOLDER:

No, not really. I think, I was told, but I don’t remember really. I have been told it would depend on you, however now I am not that certain.

VIP:

I am a high level civil servant. I am a member of the Parliament. I am an EU deputy. A senator. A prime-minister. A president. A mason. A templar. An archon. A baron. A prince. A king. I am a magistrate, a general, a capitalist, a lobbyist, a smuggler, an energy tycoon, a media boss. I am an oligarch, an octopus, and so on. I am everything. I am the ruler. I am the boss. Everything is dependant on me…and, well, on few more other people like me.

THE ORIGAMI FOLDER:

Are you from the mafia?

(This surprises him a bit)

VIP:

You think you know a lot! You read too many newspapers. So you think this is unacceptable? Things are complicated and intertwined. Names and labels are not the same thing.

THE ORIGAMI FOLDER (aside):

You are nothing more that an asshole and that is only too easy to see. You have some serious inferiority complex.

VIP:

Everyone below me, I own. I own you too.

THE ORIGAMI FOLDER:

This is just plain stupid. You are nothing more than a petty criminal, suffering from a diagnosed case of “megalomania”. You are nothing but a high level thief, a killer, and whatever the rest was. You don’t deserve a prison sentence. You deserve a bullet in the head. Not on the scaffold, but in some nasty cesspit just like the one you are.

VIP:

Listen…I can order for you to be followed, to be caught, to be fined, to be arrested, and to be raped by hundred men. I can obliterate you. I could make it seem like an accident – a “jeep” running you over in the darkness. Together with your sister. It will be considered a freak traffic accident. Or I could stage a rape. You would be dragged naked and half-alive through the mud during the winter. You would be scratching the rocks until your nails fall off. I could do it myself. Not that I want to. Nothing personal. The point is that nothing in the world will change with your death. It is just that I will have one annoyance less. Paper bird…tell me what you want. If you are here, you must want something. Everyone around me wants something. Sometimes I do give, but then you must give something back too.

THE ORIGAMI FOLDER:

La Cosa Nostra. Give what?

VIP:

Since you have nothing, you can offer yourself.

THE ORIGAMI FOLDER:

I don’t want anything.

VIP:

Nonsense. What then?

THE ORIGAMI FOLDER:

I have a suggestion.

VIP:

I am listening.

THE ORIGAMI FOLDER:

It is about saving the world.

VIP:

Ugh, I have heard this before. What are we going to save it from? The world is just fine. Things are not going bad. There is a bit of an energy crisis and a bit of a financial crisis… they will all pass. We will fix the laws. We will pour some money where it is needed. There will be growth again.

THE ORIGAMI FOLDER:

What growth? Of consumerism? Today we are six, tomorrow we will be 12. The day after that we will be 24. This is a geometric progression.

VIP:

What six, what twelve?

THE ORIGAMI FOLDER:

Billion.

VIP:

Oh, this is good. These are good numbers. Large-scale ones. So the market is expanding. So does the politics. More voters. More taxes. More income. The wheel is turning again. Faster. More manufacturing, more consumption, more trash, more recycling, more…….

THE ORIGAMI FOLDER:

You are nothing more that a bag full of shit with two openings. Both equally stinky.

VIP:

I know this. I have been told that many times. Will you please hurry up and give me a more precise and interesting offer, I am in a rush. It is clear that you are from the tree-hugging lovers of the competition. What do you want us to do: stop or begin? Sea? Golf? Energy? Ski-slopes? Investment or subsidies? What is the location and how much money are we talking about?

THE ORIGAMI FOLDER:

It is the sky.

VIP:

Aha. This is intriguing. There is a sector where few have invested. Tell me more.

THE ORIGAMI FOLDER:

Let’s call them flying…devices. So that it’s more intriguing for you.

VIP:

Oh. Are we going to need a new law, or amend an older one? Are we talking about a national or international project?

THE ORIGAMI FOLDER:

Global.

VIP:

Wow. What is the scale?

THE ORIGAMI FOLDER:

Millions of flying….

VIP: (gluttonous now)

Millions? How many millions?

THE ORIGAMI FOLDER:

Hundreds. Over six billion.

VIP:

Oh my! (squeaking now, rolling on the floor) We haven’t had such project in a long time. Super scale. International agreements. Quotas. Conventions. Commissions. Structures. Organization. At what level?

THE ORIGAMI FOLDER:

At all levels.

VIP:

G-8, G-12, G-55…the UN? You are golden. Decades of agreements…billions.

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes, six billion.

VIP:

Euros or dollars?

THE ORIGAMI FOLDER:

Neither.

VIP:

Well, it is a financial crisis after all. Ruble- we are going to conserve the ruble.

THE ORIGAMI FOLDER:

It’s cranes.

VIP: (not listening to her) Splendid. It’s a good number for whatever it may be. What type more precisely?

THE ORIGAMI FOLDER: Paper ones.

VIP:

Super. They are six billion. What material did you say?

THE ORIGAMI FOLDER:

Paper.

VIP:

Great. Aluminum has been depleted and is going out of fashion. Deripaska is a fool. We have a strong paper industry. We have strong companies. The whole industry is in fact ours. Like everywhere else…What color?

THE ORIGAMI FOLDER:

White.

VIP:

That cannot be. It has to change. Blue with stars. Or red with one star. Actually, they could be white, but with a blue star. It will be settled, not a problem. Six billion? Shouldn’t we increase the number?

THE ORIGAMI FOLDER:

Six for now.

VIP:

Unit price?

THE ORIGAMI FOLDER:

I don’t know.

VIP:

We will choose a reasonable price. “Lockheed Martin”, “Boeing”, “Macdonald Douglas”…they are all our people. What are these planes going to carry? How much are they going to be able to lift?

THE ORIGAMI FOLDER: Nothing heavy. Just a dream. And a wish towards it.

VIP: OK. Not much. What are they running on? Kerosene? Electricity? Nuclear? Solar? Wind? Who is going to manufacture them? Any preferences? I will be personally involved.

THE ORIGAMI FOLDER:

People will make them themselves.

VIP:

What, who came up with this? How are we going to collect fees then? Taxes? It would be too complicated.

THE ORIGAMI FOLDER:

This is the simplest way.

VIP:

Now listen to me! The simpler it is, the harder it is to get the money back. It must be very complicated. But don’t worry; we are going to come up with a plan. We will create the necessary organization. Who is ordering, who is paying. Flying cranes, dreams, and what not – so far so good. The quantity and scale is fine too. We haven’t thought of such a project ourselves. Nothing like this has been sold before. And we have sold a lot of things. Once upon a time, we even sold indulgences, back then there wasn’t much to sell. The whole structure will be focused on the project.

THE ORIGAMI FOLDER:

What structure?

VIP:

The one which runs the world. The scale is global, isn’t it?

THE ORIGAMI FOLDER:

Isn’t it that the world is comprised of separate states, nations, governments, parliaments….

VIP:

Nonsense! This is what you and the rest of the worker-bees like you think. The whole world is governed from single location.

THE ORIGAMI FOLDER:

Do you mean God?

VIP:

Ha-ha-ha….God…God is part of the structure. We are God as well. This here is a godless place and we have simply put a God so that it is not too boring and so that we cover, to an extent, the crystal clear truth.

THE ORIGAMI FOLDER:

This is blasphemous! You seem like the wicked one himself!

VIP:

He is as strong as your God.

THE ORIGAMI FOLDER:

My soul belongs to God

VIP:

And the body belongs to me.

THE ORIGAMI FOLDER:

The eternal life belongs to God.

VIP:

And the earthly life to me. 50/50. Where did you say they will fly to? The paper birds. What is the destination?

THE ORIGAMI FOLDER:

From here into the sky.

VIP:

I got that. Until where?

THE ORIGAMI FOLDER:

They won’t come back.

THE ORIGAMI FOLDER:

Aha. Well aren’t you some witty angel – God’s trade representative? So what, you will be flying to the other world? For summer vacation? But with a one way ticket? We are organizing a long trip. Everyone leaves and no one comes back. It will be just me and my team who stays here. The project makers. The workers. The fools. The fees, the structures. We will be left all alone. And then, the end. We won’t have any work after that. How are we to function? Who are we to govern? There won’t be any projects to prepare and realize. There won’t be anyone to finance us. No logistics. Nothing. Because there won’t be any consumers. Ahaaaaaaaaaaaaaaa. I figured you out! This is a hellish plan to close down hell. End of the consumer society! No, that won’t be! You will fly, but you will come back. Round trip ticket. Otherwise, it won’t work. Tell me, who is sending you? Some all important devil who wants to pull the plug on the circus? With a single strike. Everyone simply leaves. The lights go off and the show ends. No audience. No happiness or sadness. No hopes, no disappointments, no dreams come true. No tickets. No seats to quarrels over. No first or last row, no private boxes. No order and no discipline. There are no ushers in the circus. No hierarchy. No laws and no one to implement them. No one climbing the social ladder. No corruption, no one to fight the corruption. Everyone is an owner of a flying paper plane going whichever direction he pleases. And what about us? The owners of the circus? The owners of both the good and the bad animals; the ones who make you happy and who scare you? The owners of the clowns, who irritate and console you. Of the gladiators, who are dying for you? What are we to do? We will be left alone with them without a soul to show them to. And what will happen? Well, they will all go crazy. They are actors, robots, who without acting, will go mental. They will devour us the minute they are left without work and audience. This is a plan to end the show…A show which has been playing since the dawn of humanity. Little girl, tell me where you are coming from and who is sending you. Tell me because in a little while some people wearing smart suits will come. Together with some others wearing sweatpants to whom you will tell everything, including things you haven’t ever thought of saying. You will be made into a ping-pong ball, a squash ball, bouncing from here to the other world, the world which you are dreaming of. But you won’t be able to stay there. You will bounce right back here where you are needed. You have a ticket with a row and a seat number. You have to pay the price of the ticket and remain seated until the end. You will have to applaud, to cry, to laugh, to grieve, and so on – do all that is necessary. You are a spectator and a player. Without an audience there won’t be any play. But don’t you there think you can climb on the stage. And to shout something from there. Or to pull the curtains. Or turn off the lighting. Don’t you think about it! You are the paper folder – a bookbinder in a printing house. Low-skilled, underpaid, dull, blue-collar worker. A worker who imagines endless skies where free, white cranes fly. Apparitions. There is no such movie.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are the nastiest bastard in this world.

VIP:

I know. I am the biggest asshole, the boss who is carrying the blame for the whole cesspit. Not only of this world, but of the other one as well. Of all the worlds.

THE ORIGAMI FOLDER:

That’s right. But in the other world our paths won’t cross. There we will occupy different corners.

VIP:

Why do you think so?

THE ORIGAMI FOLDER:

Because I will send you straight to hell right this instant.

VIP:

Ha-ha-ha. But that is where my official residence is.

THE ORIGAMI FOLDER: (pulling out two guns)

That is where you are going to right now.

VIP:

Oh my! The paper folder has guns! Are they from paper? Or water ones? Are you trying to scare me? Paper folders cannot shoot guns and they cannot administer justice. Paper folders can only suffer. All their lives. Until their eye color fades and becomes that of the sky. Until they go crazy and jump from far above on some paper crane. Ha ha ha ha ha.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are a goner.

(She shoots him. Multiple times. Puts the guns back)

THE ORIGAMI FOLDER:

The boss didn’t approve the project. Change the boss. Goodbye.

(Exits)

PART TWO

A French window or a balcony on the last floor of a very tall building. Parapet. Behind it, a beautiful sky and infinity. The girl.

THE ORIGAMI FOLDER:

(about the parapet) This is the line. The border. On this side is where we are coming from. The stench of a bog. The soil where you piss and where you then plant vegetables and tubers. The soil which will absorb tomorrow the blood of the innocent lamb slaughtered for “Saint George” day. The soil where Hector’s blood has been sucked and rotten away. The blood of your nameless great grandfather at Edirne. Beneath it, is the dug-out and the cave. The hole of the first small mammal. Rat-like. Crawling under the bushes, then tottering, then walking semi upright, actively adapting itself to the surrounding world. Evolution’s dodger. The soil has formed him; and I was formed from his rib. Creatures of the soil. So, we raised the soil to the 54^th floor. And we planted flowers. Nevertheless, we all go back to the mud. In literal and figurative sense.

Behind this line /she means the parapet/ lays that which we are not, but which we really want to be. That is why we have populated it with Gods; that is why we have built Babylonian towers and skyscrapers – se that we can reach it. That is why we launch millions of tons of rockets, planes, kerosene, hydrogen, oxygen, so that we can take out misery, our dragging asses, to higher and further distances. The volume of your buttocks is ten times the size of your brain, and million times the size of your soul. That is why you chopped off and consumed everything – so that you can make your heinie as big and white as it could be and then raise it high and far. Discoverers or tourists? Or insatiable conquerors? Here is your chance – to leave the shit bag behind. Jump on the flying paper and disappear behind the line. Alone. Since there is no way we can do it together. Because the bosses are not cool with it. Because there is no one to organize everyone. Because we are created to be total egoists. To each their own. Everyone perishing together in lonesome. The “Origami” project.

Boo! Do it! By yourself. Everyone, having enough of a quality substance in their heads, should.

(She climbs on the parapet. She stands upright. Hands over the head – as they do in ballet. She walks on the parapet, balancing her weight, making movements as if she is about to fly away)

VOICE:

Suicide! Suicide on the last floor! There look at her! Any moment now and she will jump. Call the cops. She will crash on the street. Let the cops and the fire-fighters come and take her down. There cannot be any suicides here! Do you have any idea how hard it would be to clean the sidewalk after that? The concessionaire is not required to clean such mess.

(Enters the Friend. A mature looking man)

THE FRIEND:

Hi. Who are you?

VOICE:

Who are you? Who are you?

THE ORIGAMI FOLDER:

I am your grandmother

THE FRIEND:

Could you show some respect? I am older than you.

THE ORIGAMI FOLDER:

This is what a guy in a uniform with epaulets used to say. Do you have any epaulets yourself? Adults don’t have any imagination. Why can’t I be your grandmother? I am even your great grandmother. I am old and very wise. I know everything and everything is clear to me. I have lived hundred lives. And you too are crystal clear to me.

THE FRIEND:

Seriously? And who do you think I am?

THE ORIGAMI FOLDER:

Someone who works for some other people. It is possible that you have epaulets. Even though you are civilian. Many will do anything to get epaulets. If not epaulets, then at least bosses. It is easier that way.

THE FRIEND:

Anything else?

THE ORIGAMI FOLDER:

You are someone who watches reality shows, boozes beer, chews on plastic food. And without noticing it, he gets cholesterol, overweight, depression and so on…. What are you doing here on the balcony?

THE FRIEND:

I was out for a walk.

THE ORIGAMI FOLDER:

You don’t seem like someone who would be having a walk on a balcony.

THE FRIEND:

Well, it happened today. I saw you here and decided to stop by.

THE ORIGAMI FOLDER:

So you passed by on you way from the last floor to the first floor. I see. Aren’t you working for your bosses today?

THE FRIEND:

No, today is dedicated to you.

THE ORIGAMI FOLDER:

What is the occasion?

THE FRIEND:

You are interesting. You are the only one here, on the last floor. And you are the only one walking on the parapet. I only want to know why you are doing it. You are one of a kind.

THE ORIGAMI FOLDER: I don’t think I will tell you. You are not my type. If you were like me, maybe, I would have told you.

THE FRIEND:

Why do you think so? Perhaps we can get close.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are a creeping one.

THE FRIEND:

It seems to me that I am walking on my own two feet.

THE ORIGAMI FOLDER:

That is what you think. In reality you are a worm who was born in the darkness of the soil and will remain there until it dies without seeing the sky.

THE FRIEND:

Interesting. How did you gather this?

THE ORIGAMI FOLDER:

It is all over you – a slimy type of guy.

THE FRIEND: Some people below are observing your every move, thinking you will jump from the parapet.

THE ORIGAMI FOLDER:

They are right to think so.

THE FRIEND:

They are worried that you might kill yourself.

THE ORIGAMI FOLDER:

Hardly. They are worried that they will become witness to an ugly thing. And that will force them to question many things and receive answers that are not necessarily pleasing. I doubt they care about anyone else but themselves.

THE FRIEND:

Why are you doing it?

THE ORIGAMI FOLDER:

Because I have nothing else to do. I have tried doing many other things, and some other I simply discarded without trying them.

THE FRIEND:

What kind of a girl does something like this?

THE ORIGAMI FOLDER:

Being born a girl into a stinky hole, just like the one you have been born into, suffices. However, add on top of that childhood memories of how your drunken father forces himself onto your mother and then pukes all over you. And later on he leaves you, only for his place to be taken by other grunting, drooling men fucking your all so drunk mother: all of them would-be supporting fathers, would-be husbands. Nobody likes to leave money after sex. In the morning, coming back to their senses, they all left.

THE FRIEND:

Are you this daughter?

THE ORIGAMI FOLDER:

I am her.

THE FRIEND:

Is that your childhood?

THE ORIGAMI FOLDER:

No, that is the beginning of my childhood.

THE FRIEND:

What happened next?

THE ORIGAMI FOLDER: I somehow managed to grow up. One day one of my mother’s would-be husbands decided to feel me up. He told me of the many boys and girls he had done it with and how much I would have like it.

THE FRIEND:

Did you tell your mother?

THE ORIGAMI FOLDER:

No.

THE FRIEND:

What did you do?

THE ORIGAMI FOLDER:

I killed him.

THE FRIEND:

No way! How?

THE ORIGAMI FOLDER:

It was easy.

THE FRIEND:

Were you caught?

THE ORIGAMI FOLDER:

No, I buried him well.

THE FRIEND:

It is never too late to get caught.

THE ORIGAMI FOLDER:

Why didn’t they catch him? And so what if they catch me? Who is going to catch me, what are they going to do to me, and why? Why would someone I don’t know catch me? That was something between both of us and the other girls and boys. And now it is done. It is only fair.

THE FRIEND:

You killed him?

THE ORIGAMI FOLDER:

He killed those kids. Their souls. He tried to do the same with me. Do you have any idea how many more people like him are out there somewhere? Did you know that after the capital punishment, they are thinking of removing the life sentence? Apparently it is not humane.

THE FRIEND:

I did know.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are well informed. Do you have any idea what happened to the Cro-Magnons?

THE FRIEND:

Excuse-me? The Cro-Magnons disappeared after the coming of the much more intelligent and better developed Homo sapiens, meaning us.

THE ORIGAMI FOLDER:

How is it that the well-meaning, silly Cro-Magnons disappeared suddenly without any apparent reason? Is it that they retreated and flew away on paper cranes? I don’t think so. They were eaten by your much more intelligent and better developed homo sapiens. Civilization’s first great discovery is that protein is better tasting than herbs. This is our past and our present. Feasting on the weaker and the less able, and preferably, when possible, screwing his adolescent daughter. Homo homini lupus est! – a Roman saying. And the Romans were quite good at and had much experience in feasting on their fellow humans. Especially the defenseless and descent fellow human beings. No other animal in nature does this. Just the Homo. And who are you actually? Aren’t you here to eat me up, or something like that?

THE FRIEND:

I am your friend and I want to help you.

THE ORIGAMI FOLDER:

Ha! I have never had a friend until now. Why would I want to have one now?

THE FRIEND:

Sometimes you just need one.

THE ORIGAMI FOLDER:

No way! I failed so many times, why would I succeed right now in finding one?

THE FRIEND:

Why not? The chance might be small, but it is still there.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are mathematician, aren’t you? The probability theory. Good for you!

THE FRIEND:

I am not mathematician. I simply analyze.

THE ORIGAMI FOLDER:

So you think you could become my one and only friend?

THE FRIEND:

Yes, this is me.

THE ORIGAMI FOLDER:

Then you must like me.

THE FRIEND:

I like you.

THE ORIGAMI FOLDER:

Seriously? No one has ever told me that before. But you don’t know anything about me.

THE FIREND:

I know enough. You are young and beautiful. You are walking on the last floor’s parapet. You are brave, unusual, and interesting. I am intrigued.

THE ORIGAMI FOLDER:

However, you don’t know why I am doing it.

THE FRIEND:

You told me.

THE ORIGAMI FOLDER:

That wasn’t completely true.

THE FRIEND:

Really?

THE ORIGAMI FOLDER:

It was just one version of it. And the world has many versions and many truths.

THE FRIEND:

Won’t you jump?

THE ORIGAMI FOLDER:

Of course not.

THE FIREND:

Than what?

THE ORIGAMI FOLDER:

I won’t tell you.

THE FIREND:

Tell me, I am your friend after all.

THE ORIGAMI FOLDER:

I am not sure you are my friend. Besides, what I am about to do is quite personal.

THE FRIEND:

Tell me, we could do it together.

THE ORIGAMI FOLDER:

Really? Do you want to?

THE FRIEND:

I want to do everything you want to do.

THE ORIGAMI FOLDER:

I was thinking of flying off.

THE FRIEND:

From where?

THE ORIGAMI FOLDER:

From here, now.

THE FRIEND:

I see. Going down?

THE ORIGAMI FOLDER:

Are you crazy? Do you want me to crash? I want to fly high, fly far away. Far, far away. Right over there.

THE FRIEND:

Are you trying to run away from your childhood, from your life?

THE ORIGAMI FOLDER:

What childhood?

THE FRIEND:

The one you told me about.

THE ORIGAMI FOLDER:

That’s not my childhood.

THE FRIEND:

Why did you lie to me?

THE ORIGAMI FOLDER:

I didn’t. That is the childhood of so many girls. It exists. It is just that it is not exactly mine.

THE FRIEND:

What do you have to do with other people’s childhoods?

THE ORIGAMI FOLDER:

Everything. Do you want to fly away with me?

THE FRIEND:

Why not.

THE ORIGAMI FOLDER: Perhaps, you truly are my friend. Aren’t you afraid?

THE FRIEND:

A bit, but I will be with you.

THE ORIGAMI FOLDER:

Have you always wanted to fly?

THE FRIEND:

I have never wanted to actually. You sparked my interest.

THE ORIGAMI FOLDER:

I have always dreamt of doing it. Maybe I dream as high as the sky. What have you been dreaming of?

THE FRIEND:

My dreams are all firmly rooted in the ground. That is probably why I am surrounded by so many things. When I could dream, that is.

THE ORIGAMI FOLDER:

Tell me about them. I am interested.

THE FRIEND:

When I was a young boy, I dreamt of having a bird. My neighbors had pigeons, which is the reason why I wanted one. They were flying around all they long. Something else. I dreamt that one day that when I grow up I would pass by my school, which back then was the center of the universe, with a big, shiny, new car. I spent nights picturing my bird and my car. It was so vivid, that I could almost feel them.

THE ORIGAMI FOLDER:

And?

THE FRIEND:

And nothing, there was no bird. My parents didn’t allow it.

THE ORIGAMI FOLDER:

And the car?

THE FRIEND:

Well, I grew up and I bought the big car. And I passed by my school.

THE ORIGAMI FOLDER:

Did you enjoy it?

THE FRIEND:

No. I was all grown up then and the school seemed too small, too provincial, too unimportant. Besides, my friends weren’t there to see me either. There were other kids, a different generation unimpressed by big cars.

THE ORIGAMI FOLDER:

What happened next?

THE FRIEND:

I began dreaming of different things.

THE ORIGAMI FOLDER:

For example?

THE FRIEND:

Family, house, villa, money…women maybe.

THE ORIGAMI FOLDER:

And?

THE FRIEND:

I got them all.

THE ORIGAMI FOLDER:

You made your dreams come true. Are you satisfied?

THE FRIEND:

I was, in the beginning. However, I realized I could dream bigger, dream more.

THE ORIGAMI FOLDER:

Are you unhappy?

THE FRIEND:

I am unhappy. Unsatisfied.

THE ORIGAMI FOLDER:

That is what happens in the kingdom of greed. We live in a pigpen. A big pigpen filled up with dirty, slimy, pooping, grunting, greedy creatures. And don’t you dare think of pigs. The pigs are clean, intelligent, nice animals. These down here are different. /She leans over. He runs to grab her, thinking she will jump/. What are you?....

THE FRIEND:

I thought you might jump.

THE ORIGAMI FOLDER:

Silly. I am not crazy! Just look at them down there in the dirt.

Those stinky, nasty creatures….going up and down. Thrusting through the crowd. Trying to gain advantage over the rest. To cheat in any way possible. To screw them over, as they say it. Creatures of the lie. Their one sensible act was to cheat on their Creator. Bang! Red light! They stop. Look at them – standing and snorting, reeking of sweat and deodorant. They are secretly observing each other. Following each other. And someone “sly” decides to jaywalk. These creatures, we are now observing, are the only ones who ignore their self-preservation instinct. Truly one of a kind in nature. And that sly, undisciplined specimen is being awaited by a uniformed guy. He will fine him. Not because he cares about his life, but to make him angry. And to perhaps get some money out of him. And to prevent him from being on the way of some other creatures who are too lazy to walk and who are dragging along through the use of special devices – automobiles. Remember, the automobile is the most important thing in the pigpen. I am telling you, laziness was the reason behind its creation. In reality, the laziest creature in the universe is the one we are now observing. It is the most active, the most aggressive, the most dynamic; however all these are serving its laziness. Otherwise, it would never show itself from outside the shade. So. The automobile is part of the creature. It’s an inseparable part of its ass and consciousness. To the extent that it has any form of consciousness at all. If you are to change the creature’s automobile with a cheaper, smaller version, it would fall into depression. If you take it away, it might die, especially if everyone else gets to keep theirs. That is what envy is – one of the creature’s main states of mind. Envy does not exist in nature. It hasn’t been encrypted into the existence of anything. But here, envy is abundant. Do you know what envy is?

THE FRIEND:

I know. It is the feeling that pushing the civilization towards progress.

THE ORIGAMI FOLDER:

Arguably so. In my opinion, it is greed which fosters progress.

THE FRIEND:

They are connected. Greed is the cause. Envy is the consequence.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are knowledgeable. Have you been working at a printing house? Ding-dong. Green. There they go again. Where are they running to? Can you tell me? Off to more eating and a cooler car. They wouldn’t do it for anything else.

THE FRIEND:

You are right, everyone has gone mad. Just this passed night, in a perimeter of 5 kilometers, four people were shot dead – a taxi driver, a policeman, a famous businessman, a well-known politician. Some were killed, some were forced to commit a suicide. However you are over-simplifying things. And this does not suit the sublime bird you are; a bird wanting to fly high and far.

THE ORIGAMI FOLDER:

Without a doubt! Fly as far away from here as possible

THE FRIEND:

How are we going to fly off actually? Technically speaking? Are we just to spread out hands and start flapping?

THE ORIGAMI FOLDER:

No waaaaaay. With these wings. (She shows him the paper wings.)

THE FRIEND:

Wow, where did you get these? They are beautiful.

THE ORIGAMI FOLDER:

I make them.

THE FRIEND:

You? Who taught you?

THE ORIGAMI FOLDER:

I am an employee of a printing house. I am a bookbinder. The women, who add the finishing touches to the book, are called bookbinders. They have been called this ever since books used to be sewn together by a thread. From the back. The individual pages were bound to each other with a tread…I was young when I began folding papers. Kids books. Novels.

THE FRIEND:

I see where you get your smarts from. You have fine fingers and elegant wrists. Is it interesting to work in a printing house?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes, you see, I can pull this bracelet out without unhooking it. As for your question, yes it is quite interesting. I wake up at six. I make sure my elderly father is still breathing in his room. That is in the kitchen, he sleeps on a sofa. And I thank God every day, that I still have him. Not that he helps me. Not that I need him. On the contrary. But it’s like a habit. My mother has been dead for two years now. Cancer. I put on some makeup and I hop on the metro. Sour, stupid faces. With earphones. And empty eyes. Those that are not empty, are spiteful. I am with earphones too. I am spiteful myself…

As everyone else, I am looking angrily at the dark window. I put up with them for eight, ten hours. Often even on Saturday. Sometimes I dream about them. They are all the same. They say, they met on the metro, then they married and lived happily ever after. Bullshit. The metro sobers you up. I would rather marry a rat than any of those humans traveling with the metro. How are you with the women?

THE FRIEND:

I am fine. Married. Divorced. Does it really matter?

THE ORIGAMI FOLDER:

Nowadays everyone is divorced. For greater convenience they don’t get married at all. Marriages are only between homosexuals. Did you know? They are going to raise the kids of the heterosexuals. To the extent that they still exist. Those are the newly proposed laws.

THE FRIEND:

I didn’t know. Why?

THE ORIGAMI FOLDER:

So that everyone is turned into a homosexual.

THE FRIEND:

Why?

THE ORIGAMI FOLDER:

Because the y-chromosome is broken beyond the point of repair and the nation is going homo at increasing rates. That is why when you grow up and you begin feeling not quite right, you would know why. Your homosexual parent would have prepared you for this moment. You would have seen some things. Then, without further hesitation, you are going to style your hair accordingly, you are going to “drop it like it’s hot”, you are going to sniff a line and then you going straight to the pigpen. Just look at them – can you call that a man? A man with flip-flops. On the street…A direct descendent of Achilles! What if someone attacks him, how will he fight with flip-flops?

THE FRIEND:

You talk like a man-hater.

THE ORIGAMY FOLDER:

No I am not. You, for example, I like – a bit worn-out, but still a manly man. A pure-breed. A bit gray, a bit wrinkled and scanty, but not completely hopeless. I can still breath life into you. Do you want me to? I might be young for you, but you might still get lucky. Fresh meat makes men drool. So what do you say? Or you like those below? Look at them. If I ever begin to resemble them, I will jump from the balcony immediately. Look at them with those skirts, showing their belly buttons – without any regard for shape or size. With crooked legs and sagging asses. They are so fat! All the women are fat. How come? There are no fat animals in nature. What do you think of me?

THE FRIEND:

I like you. I could be your prince.

THE ORIGAMI FOLDER:

Wow. My prince. I have been waiting for him for a long time. You are beginning to show some feelings. The ice is melting.

THE FRIEND:

Actually, I am quite fed up with everything myself. If there was anyone I could run away with, I would. I would do it with you. Do you want to run away with me?

THE ORIGAMI FOLDER:

Great idea. Run away with my gray-haired prince. With his 10 year old car. This is what I have been waiting for all my life, spellbound and locked up in the evil queen’s tower. Where are you going take me, my prince? To the end of the world? To your castle of freedom and love? Your concept of “the end of the world” is some motel as far away removed from your wife as possible. Freedom it to dine in a room sharing a bottle of wine. And then to fuck me the best you can and afterwards to fall asleep with our back turned to each other. This is freedom. Pay back time for all the humiliation and slavery the world is binding us into.

THE FRIEND:

Stop being ironical. I really like you. I have never met anyone like you. We could…

THE ORIGAMI FOLDER:

Yeah, we could… We could see each other every week at the motel. Until you get me pregnant. And then you will disappear. Or you will stay. Who knows, maybe you will stay, you are strange enough….And then we will start from scratch – you, me and it. Living on your salary….what do you work actually? You don’t seem like a daddy to me.

THE FRIEND:

I am a lifeguard.

THE ORIGAMI FOLDER:

On the beach?

THE FRIEND:

No, on the last floors.

THE ORIGAMI FOLDER:

Ha-ha. You have a sense of humor. Are you well paid?

THE FRIEND:

So-so. I am doing it more for the thrill. I am a psychologist.

THE ORIGAMI FOLDER:

And I am not a worker in a publishing house. In reality, I am an origami folder. Do you know what that is?

THE FRIEND:

I do. Is it well paid?

THE ORIGAMI FOLDERL:

No. You know many things for an ordinary lifeguard. And I like you. You seem simple, but there something deeper about you, I can feel it. It is small, warm, and trembling. Whether from fear or loneliness, I can’t tell precisely. Like the pinkish nose of a little mouse.

THE FRIEND:

Everyone carries something special.

THE ORIGAMI FOLDER:

Few do. Would you just look at them? Those at the coffee shop. They have been sitting there since the morning. And those in the office… there, on the right, on the fifteenth floor. Can you see them? They have nothing. Just shallow shells. A pile of biomass.

THE FRIEND:

There is some truth to this. The whole thing is senseless. Our lives, I mean. The purpose is vague.

THE ORIGAMI FOLDER:

If you think hard about it, you will get it. There in no way all this has been created with no purpose.

THE FRIEND:

Do you have the answer?

THE ORIGAMI FOLDER:

There are many.

THE FRIEND: Give me just one.

THE ORIGAMI FOLDER:

What we have here is a factory.

THE FRIEND:

What for?

THE ORIGAMI FOLDER:

A software or hardware assembly line. That I don’t know exactly. Everyone below us belongs to the animal farm. All their lives they eat and take care of their bodies. Just picture it. The complex system we call civilization, is created just for this purpose. Is it possible that this machine functions only to make sure that a singular cell develops into a multi-cellular body, together with a consciousness and a soul, to keep it alive and running for several decades and, in the end, to allow it to become a heap of rotting flesh? What kind of fool would chose to create something like this, and then let it end this way? It must be someone really irresponsible. Someone bored and wasteful, someone who enjoys meaningless things.

THE FRIEND:

So what is your version?

THE ORIGAMI FOLDER:

It is the soul, dude. There is nothing more complicated than the soul in this universe. Our small, dynamic, tenacious, civilization is, in fact, a farm for soul donors. A single component assembly line, which after death, moves to a different assembly line to be used wherever needed. I am not sure if it is a software or a hardware component. To an extent it depends on the material. That is a technicality, however. It doesn’t really matter if the soul is a computer file, or a small gadget. The point is that in the end it disappears. It’s taken away from you. And you are left empty-handed.

THE FRIEND:

Interesting theory. Is that what we work for?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes. All your life you are slowly cooked. You are programmed to improve upon yourself continuously – most importantly and predominantly to perfect your soul. And at the end, what? A click. No electricity in the system. Everything shuts down, rots, and goes to the trash. The only thing left is the invisible, small, wonderful, and perfect soul. Which flies away somewhere. What did you think, that whoever organized the whole thing would let the fruit fall into the mud? It is like having a pearl farm. After years of waiting for the oyster to die, when it finally starts smelling of rotting flesh, would you throw it away together with the pearl inside? It is not logical, isn’t it? The universe is not illogical. I doubt the Creator is a silly, air-headed, loafer.

THE FRIEND:

So it’s the soul?

THE ORIGAMI FOLDER:

Yes, it’s the soul. Not the sagging belly of the guy with the triple hamburger. A soul farm. A conveyor-belt for a small part needed for some unknown reason to someone above us. A soul factory. Which the managers have recently over-worked while neglecting hygiene and order. . In the name of more production. No prophylaxis, no modernization. Perhaps they have decided to squeeze out all that is possible from the factory and the technology, to abandon or demolish it, and to build a new one. Perhaps because the y-chromosome is rotten they are in a rush to manufacture whatever they can while the herd is still capable of reproducing. Perhaps after all that they will calibrate them, just like it is done with the pearls, the bigger on this side, the better-looking on the other. What are the criteria? Goodness? Where do they put the souls of the evil ones? What do they use them for? Maybe for some rough machinery, such as excavators or heavy trucks.

THE FRIEND:

A farm…..I don’t want to be cattle in a farm.

THE ORIGAMI FOLDER:

That is why I want to get away. I don’t want to take part of this. I am not a donor for some small, invisible gadget, which could be taken away from me without any notice and whenever they feel like it. This invisible thing is mine, I live with it and for it, it is my only hope and escape and I will do with it whatever I want. I won’t give it to them. I will run away from here.

THE FRIEND:

And what if you don’t succeed?

THE ORIGAMI FOLDER:

I will pull the plug. I will switch the button off. Not whenever it’s meant to, but when I decide. I will bug their manufacturing. I will leave them with one unusable piece.

THE FRIEND:

What are you suggesting? Flying away with the wings – an escape? Or just jumping – a click and the power’s off?

THE ORIGAMI FOLDER:

Perhaps, the second – a splash and we will be down with the herd. Maybe they will ponder over the action; perhaps they will get what it is all about. If not, at least we will shit on their parade. They had it coming. Are you ready to become a splotch on the asphalt?

THE FRIEND: There is a misanthropic job. Didn’t you say that the world in multi-faceted and that there are endless amount of truths? Why don’t we choose a more sympathetic truth? In fact, isn’t it better to just go?

THE ORIGAMI FOLDER:

I have tried with other truths before. It doesn’t work. This one is the most probable. Go where?

THE FRIEND:

Home. It’s getting dark. It’s getting chilly.

THE ORIGAMI FOLDER:

You go, back to your wife. I have no one to go back to.

THE FRIEND: Go back to your father.

THE ORIGAMI FOLDER:

He died yesterday.

THE FRIEND: My condolences. You didn’t tell me. Isn’t there anyone else you could go to?

THE ORIGAMI FOLDER:

Perhaps I do. My cat.

THE FRIEND:

You have a cat? You are saved.

THE ORIGAMI FOLDER:

I am not sure. When dad died, she ran away. But maybe she came back.

THE FRIEND:

Yes, cats run away from death. You will get another one. Come on, lets get out of here, lets find you a new cat.

THE ORIGAMI FOLDER:

And then a second, a third one, and so on. I know what happens when you get the last cat. A guy told me once. And you are trying to tempt me. I can feel it. I am not going anywhere. Today, I fly off.

THE FRIEND:

Leave it for tomorrow. Fly in the morning. In the morning the currents are favorable. See, it is almost dark now. Think a little.

THE ORIGAMI FOLDER:

You are working me. I can feel it. My skin senses the logical things and it makes me shudder. Look, I shuddered. You are a logical guy. Leave. Get away. I let you too close. Stop impeding on my personal space. You are wreaking havoc on my aura’s vibrations. Who are you actually? You are neither my prince, nor my friend. You are from the farm; however I don’t know what your role is. You are not like the rest. You do carry a small, but qualitative pearl in yourself. Truly clear and pure, without any adulterant. However, it is small and hidden where it cannot be easily found. It’s a pity. You could have been my prince

(While talking, she had put her wings on.)

THE FRIEND:

Look now…lets leave it for tomorrow. Let’s just get down. You can come home with me. I am not married. I am divorced. I have a cat too, I will show it to you. We can go to a motel….hahahaha. Let’s just get away from here. It’s getting scary. We are alone. Let’s postpone the flight. You are going to make some wings for me and then we will fly off together. Tomorrow. Some other time. Don’t leave me alone now. Please.

THE ORIGAMI FOLDER:

I have put this off for too long now. Today is the day (She spreads her wings). I am getting away. I don’t want my soul taken away. Like they did to my dad. He was quiet, modest, defenseless. A small man with a small, pure soul. Like a pearl. Where is it today? What are they using it for? It was child-like – uninformed and unwary. It is not meant for sophisticated things. Perhaps it is already built into some huge server comprised of thousands souls. Stuck, as we are, in a crowded consciousness breeding-ground. (She climbs on the parapet). I am out of here.

THE FRIEND:

I love you and I won’t let you go. I am like you. I am part of you. I need you. I want you to take me with you. There, I am tying myself to you. Let’s just fly off tomorrow, not now…./ He takes out some handcuffs and snaps them around one of his wrists and a part of her wing./

THE ORIGAMI FOLDER:

Handcuffs? You handcuffed me? A shitty cop with handcuffs hidden on the back of his belt. You are nothing but a warden. A farm warden. I told you that you came from the dirt and that that is where you would die. A small rat.

THE FRIEND:

I am not. I am not anymore. I understood all that you said to me. You are priceless and I won’t let you go for nothing. If you jump with these paper wings you will get killed; smashed on the ground. You will crash into the feet of those you don’t like. You don’t want them to make fun of you. A bird ran over by cars! Please don’t!

THE ORIGAMI FOLDER:

You are not the flying type and you don’t understand. You can fly with everything as long as you really wish for it. Goodbye.
(She pulls her slender wrist out of the handcuff, tearing a part of the wing, which remains on the handcuff)

THE FRIEND:

Wait, your wing, wait….

(She disappears behind the parapet)

THE FRIEND:

Shattered! I damaged her wing. My bird! My dream! I had waited for her all my life!

VOICE:

The object jumped. Everyone can go away. The psychologist can get off the last floor balcony.

(He is falling into pieces. He is petting the torn part of the wing. He is petting her backpack)

THE FRIEND:

My bird…You came and you alit on my shoulder when I was least expecting you. I thought it was too late for you to come. I didn’t recognize you. It’s always like this. A birds alights on your shoulder when you least expect it. As it happens, you don’t even feel it. Without meaning to, you clumsily damage its wing. And then, the bird can’t fly away. It crashes on the asphalt…/He finds the guns/. Guns…Flying paper cranes and guns. A bird with a gun. It could only happen here. In this place. In the pigpen, in the farm, in the breeding-house, in the fucked up gadget factory, a gadget called soul….Damn it…

(Furiously, he throws a paper crane from the parapet. He shoots himself. It gets really dark. The moon comes up. Stars.)

VOICE:

To all….those taking off need to come back. Back to the tarmac. Those landing: flights LH3484, BA890, AA6380: increase the altitude to 3000. Everyone else, stay at 3800. In a circle. Everything is OK. Nothing to worry about. It is just that some small bird flew away. Without being part of the regulated traffic. It’s really small, like a delta planer. Even though the radar can barely detect it, it is still there. A dot. It is gaining altitude. We must protect it. Someone crazy. Where is it going at this time? Wait for it. There might be a problem. The current will help it manage…Yes, there it is. Gaining height. Save the bird.

THE END