КОРАБЪТ НА СПАСЕНИЕТО
разказ
Към девет сутринта храмът вече е
пълен. Повече от половината са руснаци, които имат тук апартаменти и къщи.
Обитават ги през лятото. Бодри са и се чувстват в свои води. Българите са
повечето възрастни и умърлушени. Преобладават жените. Преди дни отец Стилиян,
свещеникът, с когото понякога си бъбрим на пейката под перголата му с киви,
специално ме покани на тази неделна служба:
„Приятелю, моля те, ела в неделя
в девет. Един руски свещеник беше цялото лято тук и ще го изпращаме с обща служба. Трябва да се
представим. Да види, че ни има.“
Аз съм като руснаците – имаме
къща тук и за по-дълго сме само през лятото. На служба никога не съм бил от
началото до края, а целенасочено съм за пръв път. Кръстен съм късно, на тридесет
и няколко, вярвам, в черква ходя на големите празници, много често и в делник, да се помоля, да благодаря,
да помена покойниците си. Девет по това отпускарско време е специален час за
излежаване и дори си навих будилника. Да не се изложим пред чужденците. Ние.
Отецът винаги говори „за нас“, а аз не съм „от тях“, или от някои други – не
познавам никого тук и не принадлежа към никаква група. Никога не съм участвал в
някаква организация и няма да участвам. Идеално шлифован индивидуалист съм. Мислих и разбрах, че „ние“ за него са
вярващите от градчето, неговата енория, последователи, електорат, местните войни
христови, които той винаги може да призове. Които се събират всяка неделя на
служба, пеят, служат, после се черпят и говорят благо в двора, обичат се. Като
в идиличните раннохристиянски общности. „Ние“ никога не съм ги виждал заедно. Заети
са с недуховни дела. Сега са представени от няколко възрастни жени, един много
отчаян човек на около петдесет до мен и аз – неопределен. Подозирам, че „ние“
съществува само във въображението на отчето – не съм сигурен, че има дори
църковно настоятелство в това курортно селище, място за правене на пари и други
небогоугодни дела, обиталище на неверници, страстни любители на недвижими
имоти. Но все пак има храм и то много, много стар.
Въздухът сияе от меката златна
светлина на свещите, а от пламъчетата - трепти. Високите тесни прозорци са
широко отворени, но августовската жега не успява да преодолее дебелите каменни
зидове. Само чуруликането на птички в градината се промъква вътре и разнася
усещането за неделно спокойствие, безделие и тиха провинциална празничност. Недалеч
пропява младо петле. Хората са запалили своите свещи, оставили са ги по
свещниците и ръцете им са свободни. Повечето ги държат пред скута си с длан
върху длан в очакване на службата. Някои са приседнали по столовете, които са
вградени по страничните стени на залата. Тези залепени един за друг дървени,
скромни и аскетични столове с много
високи облегалки за гърба и ръцете се наричат тронове и част от тях имат
табелки с имена - вероятно на дарители, които не са тук и сега. Срещу заплащане
може да си запазиш трон, на който да седиш през годината, или по-дълго. Няколко
запазени имат червен ширит отпред и не могат да се ползват от такива като мен.
Иззад иконостаса се разнася
песнопение. Всички стават. Запяват и повечето от хората. Пеят много уверено
сложните текстове на старобългарски. Ще пеят през цялото време и по-късно ще си
помисля, че е възможно това да е църковният хор, който при венчавки и други
ритуали е горе на балкона и не се вижда. Страничната врата на олтара се отваря
и оттам излиза моят приятел отец Стилиян. Красив мъж около петдесет, с черна
коса и къса брада, които днес са особено добре подстригани и подредени. Облечен
е в разкошна златна дреха, целият е достолепен, строг и тържествен. Обикаля
черквата, като размахва кадилницата. Когато минава край мен, лекичко насочва
едно замахване към скромната ми личност – нещо като: „Благодаря ти, че си тук.
Видях те. Благославям те.“
Службата върви гладко и
тържествено. Редуват се молитви, сказания, разбирам много от старинните думи,
защото съм чел Новия завет и съм учил малко старобългарски – колкото да имам
усет за наклоненията и старинните окончания. Винаги ме и учудвал перфектният
ред в църковните служения. Сякаш зад тях стои трудът на строг режисьор, който е
репетирал дълго и най-дребния детайл от спектакъла. Редуват се сцена след
сцена, започващи с „Господу помолим ся!“ и завършващи с непрекъснатия призив
„Помилуй, Господи!“. За да не забравяме кои сме и защо сме тук. Че сме грешни,
но се разкайваме за греховете и имаме надеждата, че ще ни бъдат простени, за да
се спасим. Не може да не е перфектно всъщност – със, или без режисьор, службата
е на две хиляди години. Не съм
посветен в детайлите на християнската космогония, но според мен простичко
нещата в нея стоят така: Господ Бог е добър, доброто е от него, Дяволът е лош,
злото е от него. Двамата се борят кой да властва над нас, над делата и душите
ни. Аз не вярвам в дявола. Щом Господ е Създателят на всичко, няма откъде да се
появи онзи. Знам версията за пропадналия ангел и т. н., но не я приемам. За мен
всичко е от Създателя, Господа – и
доброто и злото. Чрез злото ни изпитва, чрез доброто ни възнаграждава. Накрая
се тегли чертата, натиска се enter
и изскача балансът на цялата операция. И трябва непрекъснато да сме нащрек и да
внимаваме като вървим по пътечката си къде стъпваме: да заобикаляме локвите и
нечистотиите, които са по нея, не дай си боже да не пропаднем в някоя дълбока,
или бездънна яма от която няма измъкване. По гладкото, по тревичката и кротко.
Но по пътечката ни Господ освен добро и зло е разпръснал и една трета категория
неща, неопределени, закачливи, смесица от едното и другото, определено
привлекателни и забавни. Дребните изкушения, които са толкова вкусни, че не
могат да бъдат чак грехове и според мен са
създадени нарочно, както сладоледа за децата. Защото Той не е безкрайно
възрастен, брадат старец със загрубели
от работа лапи, праволинеен и догматичен. Той е веселяк, както животът е весел,
и шегаджия, който непрекъснато ни изпраща закачки. Но тук и сега трябва да се държим сериозно и смирено, с наведени глави и погледи.
Започва да ми става леко скучно и размърдвам погледа си малко по-далеч и
по-встрани от пред нозете ми. Виждам чуждите нозе. Отчаяният човек е обут в евтини, но нови
сандали и за по-сигурно си е сложил и чорапи. С дълъг панталон е. В черква е
задължително да си с дълъг панталон, но през лятото масово се влиза с къси.
Сутринта извадих най-хубавия си ленен панталон, но толкова беше горещо, че в
последния момент сложих къс. Възрастните жени са с дълги тъмни поли и се виждат
само глезените им. Обувките им са неопределени – също тъмни, стари, неудобни,
разкривени. Тъжно е. Часът наближава
десет и почти съм отегчен, но настава оживление. Появяват се нови нозе, движат
се, търсят си място. Мъжки по сандали и джапанки. На млади мъже. Женски, в
красиви златни пантофки, чехли със пайети и изкуствени цветя, официални обувки
с висок ток. Млади и не толкова млади женски глезени. Загорели от плажа, или не
толкова. Невероятни са женските глезени. По тях можеш да разбереш всичко за
жената, можеш да се влюбиш в нея заради глезените ѝ. По-нагоре от новодошлите
глезени се появяват по-свежи и светли цветове на роклите, коприна, цветя по тях. Това са закъснели за службата,
или просто дошли да се черкуват по-млади хора, семейства, които оттук ще отидат
на плаж, или ще се почерпят някъде. Не толкова религиозни и праволинейни във
вярата. Българи и руснаци. Не всички българки, но рускините задължително са с
копринени шалове на раменете и на главата – бели, розови, сини: сияят като
облаци. Това им придава някаква особена смиреност, празничност, и цветност. В храма
става по-светло и оптимистично от тази лека и ефирна материя, сякаш белокрили
ангели летят над и сред нас. Като
ангелчета са децата на тези млади семейства – трогателни с кльощавите си
крачета, със свещичките си, с непохватните опити да се прекръстят. Някои здраво
се държат до родителите си, други се опитват да щъкат, да пипат и разглеждат
отблизо църковните неща и подносите, в които има малки сладкиши и други
лакомства. Момиченцата са с направени коси, с прекрасни роклички, нагласени,
сякаш са шаферки. Русначетата са остригани късо, и кръглите им бодливи руси главици греят като току що ожънати златни
стърнища.
От олтара излиза и гостуващият
свещеник, поема своята част от службата. Висок и красив, изненадващо чернокос
за руснак, млад мъж. С хубав тен на лицето, който може да се придобие само на
плажа. Дали свещениците ходят на плаж, дали е позволено? За нашия съм сигурен,
че не ходи. Двамата се редуват в ритуала, хорът също участва, където трябва.
После един женски глас поема дълга и монотонна руска песен в прослава на
Господа - със много извивки и сложни завъртулки, почти като ария, което показва, че това не е автентично
старинно и църковно песнопение, а късна светска творба. Не ми звучи искрено и
отново ми доскучава. Отново вдигам очи. По-нагоре от глезените на околните.
Времето е напреднало и строгият ред от началото е сериозно и безвъзвратно
нарушен. През вратата неудържимо нахлува пъстрият и шумен ваканционен живот и
води нови, млади хора, за които минаването през черквата е част от неделната
разходка, а не строго задължение в девет – време за излежаване. Някои са с деца
и бебета на ръце дори. Тълпят се пред гишето да си купят свещи, а след това
пред претрупаните свещници да ги
запалят. Някои остават и си търсят място, други се молят набързо пред определени икони, оставят монети
и излизат. Движение. Много от тези, които са от началото на службата, са
изморени и са заели троновете покрай стените. Сред тях има и млади и стари. Очакват края. Вляво от мен,
съвсем близо, на метър разстояние, с периферното си зрение виждам, по-скоро
усещам, дребна фигура на жена, която не седи, а по-скоро се е свила, сгушила се
е в несъразмерно високия, лишен от удобства и тапицерия трон, сляла се е с
него. Облегнала е ръце върху страничната облегалка, а върху тях обърната към
стената глава. Облегалката е висока и неудобна. Главата е покрита с кърпа,
виждам само кичур гъста красива коса, а от лицето, почти отзад, непълен профил.
Кожата е съвършена, скулата висока, клепачът на сведените очи е категоричен,
дълги мигли. Не е възрастна. Сгушила се
е така, защото е отегчена, дори задрямала,
или е погълната от мисли и молитви, нещо я боли, или е отчаяна. В тази неудобна
поза има страдание. Облечена е в широка,
дълга лятна дреха до земята. Не се виждат глезените. Само част от дясна бяла
гуменка със синя и червена линия в края на каучуковата подметка. Като много
малък, когато нямаше много неща в магазина, дълго си мечтах за бели кецове със
зелена подметка и синьо-червена линия по края ѝ. Когато ги получих, дълго ги
обувах само вкъщи, пред голямото огледало в спалнята за гости. Завинаги обичам
бели кецове и бели гуменки със синьо-червена линия. Нейните имат и дискретно
лого на известна марка за дрехи – два седнали детски силуета, доверчиво опрели
гръб във гръб. „Каппа“.
Арията най-после свършва. Отец
Стилиян обръща на разговорен език и съобщава каква ще бъде евангелската притча,
която ще ни разтълкува днес. Това е случката, когато Христос ходи по водата.
Имаше я и в песнопението, познах я, но сега той ще я преразкаже на разбираем
език. Към края на земните си дни една вечер Иисус се оттегля в планината за да
остане насаме със своя Бог-отец и да измоли сили за страданията, които го
очакват. Нарежда на учениците си да се качат на една ладия – малък кораб, да преплуват с него езерото,
което е голямо почти като море и да го чакат на другия ден на отсрещния бряг.
Те потеглят, но среднощ ги връхлита буря, която ги изплашва до смърт, не виждат
нито бряг, нито помощ и започват да призовават учителя си да ги спаси. Но той
не идва и не идва и те съвсем се отчайват и предават. Чак по четвърта стража,
което значи призори, когато силите им са
свършили и очакват вече гибелта си, вълните утихват. И о, чудо – по
притихналата повърхност към тях идва
Учителят им. Върви по водата и те не могат да повярват, че това е възможно. Петър
го пита : „Учителю, ти ли си?“ Христос му отвръща: „Аз съм, идвам да ви спася.“
Петър е толкова уплашен и беззащитен на потъващото корабче, че го моли: „Искам
да дойда при тебе.“ „Ела“ – му казва Той. „Ще мога ли да мина по водата?“ –
пита Петър. „Повярвай и ще минеш.“ Слиза
от потъващия кораб Петър и тръгва по водата към Христос, но по средата се
уплашва и започва да потъва. „Спаси ме, Учителю!“ – моли Го той. Исус го хваща,
изважда го и му казва: „Щеше спокойно да стигнеш до мене, но се уплаши и спря
да вярваш. Трябва непрекъснато да вярваш!“
Накратко, тълкуването на отец
Стилиян е следното: Всички ние, непрекъснато и заедно сме в кораб, който трябва
да стигне до отсрещния бряг, където ни очаква Създателят ни. По време на това
пътуване, пътуването на живота ни, има слънчеви дни, но има и страховити бури и
премеждия, има бодрост и упование, но също така страх и отчаяние, срещу които
ни крепи вярата в това пътуване. Ако някога се уплашим и се предадем, дори в
последния час от нощта на страха, Той ще дойде и ще ни подкрепи, ще запази
нашият крехък кораб. Корабът на спасението. Разбира се, само ако имаме вяра.
С това службата завърши. Нещо
като въздишка преминава през въздуха, погледите се вдигат, телата се
раздвижват. Някаква оптимистична искра на облекчение преминава над главите ни. Вече
се чува бодрата гълчава на плажа долу. Размърдвам
се, пооглеждам се, лекичко се обръщам наляво, за да видя по-добре загадъчната
фигура в трона до мен. Може би лицето ѝ вече е открито и ще разбера възрастта и
настроението ѝ. Няма я. Имала е причина да не дочака края на притчата. Бързала
е за някъде, не е повярвала в това, което се говори тук, или вече всичко е
изгубено и никой няма да дойде по водата за нея. Кой знае защо, цялата
празничност, надеждата за нещо ново и интересно, за живот, се счупи в мен. Неделята
стана обикновена и самотна. Измъквам се навън, за да си спестя суматохата след
службата и протоколната среща с отчето.
След умозрителното църковно целомъдрие лятото
плисва върху мен вълна от безгрижие, смях и безпричинна радост. Черквата е на
високото над плажа и пристана с лодките. Спускам се надолу към малкото
заведение в началото на кея, чиято тераса виси съвсем над водата. Бързо заемам
масата, от която се вижда всичко – плажа, изходът към морето, откъдето влизат и
излизат лодките, входът към кея, през който минават разхождащите се по него, а
когато е необходимо – и коли. Наоколо някои все още закусват, други вече пият
бира и коктейли – свобода. За мен само кафе и малко студено мляко. Съзерцание. И размисли. Не дълбоки, не
мъдри. По-скоро прехвърляне на картинки от миналите четиридесет лета, през
които съм бил на тази тераса. Сам, или с разни други хора, много от които не са
тук, или наблизо. Като юноша бях посветил едно кратко стихотворение на любимото
си момиче, в което мечтаех и ни пожелавах някога да имаме къща край морето и
вечер да се разхождаме по плажа – силуети на художник и актриса. Тогава не
притежавахме нищо материално, но бяхме богати на мечти и очаквания. Дълго плува
корабът на моя живот. Много неща се случиха. Имаше и ези и тура. Бури и блажени
дни. Разкош и лишения. Любов и омраза. Онова
момиче оттогава досега ми е
съпруга. Имаме къща на морето, в която денем аз рисувам, а вечер пиша думи.
Никога не сме се разхождали вечер двамата по плажа, но до четвъртата стража има
време. Казано е: „Поискай и ще получиш.“ Мислех, че това важи само за
вярващите, но от моя опит забелязвам, че всичко, което съм мечтал да имам, дори
като млад и безотговорен безбожник, съм го получил – включително белите кецове
тогава. Дадено ми е. Но с някаква не точно ирония, може би със закачка, с
намигване: “ Е, имаш го, ама е ненужно и нетленно.“ Исках да живея край морето,
да съм свободен, да рисувам картини и да пиша. Стана. Само че, стана във времето,
когато никой не се интересува от картини, още по-малко от стихове. Значи ли
това, че цялото това измъчено пътуване към този бряг е било безсмислено? В друга
посока ли е трябвало да плавам? Или съм се качил на неправилния кораб? Не на
кораба на спасението? Мамка му! Алчността за личното, цялостно щастие, което
винаги се изплъзва като мокра риба. Казах ви, Той е шегаджия и непрекъснато ни
подсказва, че не трябва да се вземаме насериозно, а просто да се радваме на
пътуването си през морето.
Големият атракционен кораб явно
събра достатъчно пасажери, защото се отлепи от кея и се насочи към откритото
море. Преди две години един местен ресторантьор вложи парите си в него, нае
капитан и сега разхождат туристите до съседните острови и градчета. Побира
около петдесет души и пътуването продължава два-три часа в зависимост от
маршрута. Направен е като реплика на галеон,
фрегата или смесица от двете, защото отзад има много висока кърма с
тераса. Денят е подходящ за влизане в морето и по лодките също има движение и
приготовления, бръмчат джетове. Съвсем
под мен на една неголяма, но луксозна и скъпа яхта се приготвят за пътуването –
товарят разни неща, забелязвам кашони с алкохол.
Щъкат несимпатични, богати мъже и превзети жени. Очевидно парвенюшка работа.
Демонстрация на пари и самочувствие. Изпод тентата на яхтата една женска фигура
бързо се плъзва край борда за да влезе във вътрешността. Виждам отгоре и
отстрани – само широкопола шапка и дълга до петите дреха. За да прекрачи прага
на вратата, повдигна полата си. Лява бяла
гуменка с червена и синя линия. „Каппа“, която потъва вътре след нея.
Галеонът-фрегата, беше вече
оттатък вълнолома, в дълбокото, когато хората на него се затичаха към кърмата.
Корабът рязко се наклони, направи
рискован обратен завой и спря. Пасажерите сега се струпаха на носа. Ръкомахаха,
сочеха нещо във водата, един дори скочи долу, хвърлиха след него спасителен пояс – от онези големите, червени,
коркови. Една лодка на ресторантьора-собственик
с двама души се отдели от кея и с вирнат нос забръмча към кораба.
Нещо там се беше случило.
Аз се съсредоточих върху яхтата
под мене в очакване отново да се появи тайнствената бялата гуменка. Тази марка
не е особено разпространена. Затова интуицията и логиката ми подсказваха, че
жената от черквата е същата долу. Щеше да е интересно да видя как изглежда и да
си обясня присъствието ѝ на тези две тъй противоположни, почти несъвместими
места. Лицето ѝ може би щеше да даде обяснение. Но не се виждаше по палубата,
нито под тентата, доколкото имах видимост. Там два дебелака и три бамбини с
явно тунинговани бюстове отегчено смучеха разни питиета. Млад загорял мъж с
атлетично тяло отвърза въжето на яхтата, хвърли го на палубата и се качи не
нея. Изчезна във вътрешността, вероятно беше от обслужващият персонал, може би
капитанът. След миг водата зад кърмата завря, корпусът се отдели от бетона и
компанията потегли да пресече пристана към открито море. Сега вече видях всички
под тентата. Само още един от дебелаците. Този говореше по телефон а другите
мълчаливо пийваха по шезлонгите. Моята женска фигура не беше на палубата.
Приключих с кафето и поисках сметката.
Чу се сирена на приближаваща се линейка, когато съвсем наближи, силно измяука
за последно и млъкна. Яхтата плавно и грациозно прекоси малкото пристанище и увеличи скоростта. Стори ми се, че на
носа се изправи женска фигура в дълга
светла дреха и шапка. Придържаше шапката с ръка, а увеличаващата се скорост
развя полите на дрехата й. Беше в гръб за мен и толкова далеч, че едва ли бих
видял лицето. Точно пред края на вълнолома, пред фара, яхтата се размина с
лодката, която отиде до кораба за морски разходки и сега се връщаше. Хората
вътре вече бяха повече – трима, или четирима, бързаха. Платих и слязох от
терасата на заведението. Долу на кея се беше появила линейка, а около нея
тълпа. Сините светлини истерично мятаха наоколо бяло-сини кинжали в очакване колата да се втурне пак, сирената
мълчеше и набираше сили за писъка си.
„Момиче, момиче от кораба се е
удавило. Не е паднало. Хвърлило се е от високата тераса отзад, винтът я
завъртял и веднага се е удавила.“ „Колко години? Не се знае. Нещо около
двайсет-трийсет. Сама е била, нямало е никой с нея. Да, сама се е хвърлила
долу!“
Ужас. Все стават такива работи по
морето. Да ти развалят настроението. Лодката вече беше пристигнала. Задната
врата на линейката беше широко разтворена в очакване да глътне удавницата.
Трябваше да мина край нея, нямаше откъде
другаде. Не исках да виждам това. Забързах. Точно пред вратата на колата тълпата
изведнъж се люшна, пресече пътя ми, обгради ме и ме притисна. Оказах се най-отпред, лице в лице
със зейналата линейка. Тълпата пак се люшна, разтвори се и направи път на
носилката. Санитар и двама мъже я бутаха
и тя премина на метър от мен. Бързаха,
може би още имаше шанс за момичето, може би имаха друг адрес, може би трябваше
да се отърват от това. Беше покрита
цялата с бял чаршаф. Не се виждаше лицето. Дребничка фигурка. Пристегната от
коланите на носилката. Прелетя пред мен. Отзад, между ръцете на бутащите мъже
за миг видях ходилата ѝ, които се подаваха изпод чаршафа. Бели гуменки със
зелени подметки, син и червен кант край тях. „Каппа“.
