СЛЕД
„В АСАНСЬОРА КЪМ ОЛИМП”
мизантропични бeлежки
///
Една самотна възрастна жена
раздели закуската на две
и на уличното коте
като на принцеса
половината поднесе.
„Мяу!” –усмихна се денят.
Жената съществуването си
за този ден заслужи.
Един подлец
партнъора си прецака
и печалбата набързо сметна –
неголяма, но печалба лесна.
От радост по обед още я профука.
Инфаркт и чаша със отрова –
за глупака! Толкоз му се пада!
Пада нощ.
Едно дете заспива
в прегръдката на своите мечти.
Под картоповите сънни сенки.
Луната се показва
сред аплодисменти на звезди.
Поетът –
без професия, беззащитен и обречен
като пеперудата пред лампа,
надраска много умна строфа.
Но няма никой да я купи днес.
Нито утре –
безценна е,
тя не струва кифла даже.
Пияният кретен
дъщеря си и жената си пребива.
После ще ги наебе.
И друг кретен ще се зачене.
Луната гледа.
Тя девица срамежлива ли е,
или офисът на наште господари?
Спи детето и сънува
шарени неща.
Тук е мама.
Наблизо дядо.
С топли сънища
завива ни нощта.
01 декември 2007 г.
///
Чичо,
свършват в печката дръвцата.
Ще излезеш ли да засадиш?
Не.
Защото си дебел,
пияномързелив и тъп,
и глобалист.
Ще замръзне скоро твоят гъз.
Или ще се свари –
според както лапаш.
Чичо,
може ли да не бъда като теб –
кретен?
Може ли да почета,
да попиша с молив?
Да не искам да съм като теб
богат?
Да съм малко Ботев,
малко Левски? Хайне?
А?
Чичо,
Може ли да те наплюя?
Да те сритам?
Да бъда непредател,
некрадец и нелайно?
Детството си може ли да пипна?
Може ли да бъда рицар?
Днес!
„Не може!” – казваш.
Ти си шефът тук.
Човек без детство.
Без спомен за мечти.
Тогава аз напускам още днес.
И хващам пътя.
Ще смениш слугата.
Най-после
новият ще те заколи.
Още утре – преди закуската,
на гладно, както яретата колят –
изотзад.
Полумесецът ще се обагри
С твойта кръв.
11 декември 2007 г.
///
През ноември
прекопа стопанката лехата.
Цветята вече са
изпепелена купчина стебла.
Закъсняло да порасне дребосъче
оцеля.
Декември.
Срещу ледения вятър
пърха със зелени листица.
Няма име, няма сорт.
Листа.
Няма си другар.
Знае ли с кого се бори?
Не.
Няма никога да види лято.
Няма да зарадва никого със цвят.
Неважно.
То усмихнато танцува
във прегръдка
лично със смъртта.
Сега.
Само.
Цвете сред снега!
Цвете хулиган!
Ха-ха!
Ами ако вземе и да цъфне?
Утре?
А?
13 декември 2009 г.
///
Ей,
момиче със бадемови очи!
Да знаеш,
че поетите са винаги
на двадесет и три.
Те са божествата
на пъпчивите зубрачки.
Отеснява като дреха,
свива се светът.
Роман без рицари,
кралици и хералди.
Празни страници
от рециклирана хартия.
Таят се водни знаци
сред съмнителната белота –
милиарди дръпнати очи,
цифри, цифри
и лица –
усмихнати,
ухилени,
разплакани
и бузести и слаби
и беззъби,
но озъбени все пак –
всички
просто
гладни
за всичко
откровено хищни.
Момиче със бадемови очи!
Да знаеш,
че художниците винаги
са на петдесет и три.
Момчетата са те,
които си избират персонално божество.
07 февруари 2007 г.
///
Какво ли става
с душата на детето,
което се люлее
в пролетната вечер?
Дали лети?
Изхвръква люлката
нагоре
към последните лъчи,
изпъваш си краката.
Връщаш се надолу и назад
към цъфналите вишни,
нагоре пак –
засилваш си, приклякваш,
прeмалява във стомаха.
Юмручетата стискат здраво железата –
зад вишните е къщата
със мама и със татко, с баба, с батко.
С всичко.
Отпред са синевата и безкрая.
Показа се луната
долу вляво –
тя намек ли е
за началото на края?
01 април 2008 г.
Машина на времето
Голям майтап!
Ти днес си купи грамофон.
Последният навярно
за следващите сто години
в ерата на дигиталните неща.
Довечера ще сложиш рокля от брокат,
колието с розовите перли
и с жест на прима балерина
ритуално
ще плъзнеш игличката в следата.
Ще се събудят гласове и звуци
от десетилетия заспали.
Ще докоснеш други времена.
Синът си много
със машинката ще впечатлиш.
На тъмно после ще поплачеш.
Кажи ми утре –
при този ритуал
вдиша ли веднъж поне
от бриза на онова море?
01 април 2008 г.
///
Усещаш ли –
времето!
Ето го!
Сега!
Виж го!
Ето –
сега е спряло
и може да се пипне –
твърдо е
и меко,
грапаво
и гладко –
неопределено,
нещо като
време.
Сега е тук –
врабчетата
по шипката
замряха.
Късният следобед,
надвечер –
мигове на нищо.
Клатушка се светът
от крак на крак –
да премине ли нататък,
да се върне ли назад.
Мигове на нищо.
Грозният,
дебел и непохватен
черен бръмбар
отнякъде се цопва
в розовия прасковен цвят.
Сока му излочи.
Разплиска следобедната дрямка.
Окапа се.
Нанякъде отлита –
той няма дом.
Само остава
венчелистчето употребено –
с черни точици по белотата –
сигурно лайна.
То прекрасното,
утре няма да е живо.
от срам и от погнуса ще умре.
Пролетта.
Между четири и шест.
Когато времето
на пипане е твърдо.
После пак
часовникът протръгва.
Пълним чашите.
Ура!
09 април 2008 г.
///
Здравей, царю честити!
Здравейте, господарю!
Целувам Ви нозете.
Аз съм новият Ви шут
и със Вас ще поиграем
на разни весели игри –
например на живот и смърт.
Ти си вечен и богат,
аз съм беден и роден умрял.
Да започнем с зарове и шах,
да завършим със рулетка,
но по руски.
А?
Навит ли си?
Да бъдем равни?
И без това
короната е подарена
и под ипотека.
Окъпана е многократно в кръв.
Да започваме играта,
мисля да ти съдера гъза.
О5 юни 2008 г.
///
Ей, да не се окаже,
Че сме просто сензори
за радост, скръб, и болка, и разврат?
Може би дори сме записвачки, а?
За СиДи, или ДиВиДи?
Или за друг формат?
04 юни 2008 г.
///
Коте мило,
плачещо неудържимо под някаква кола...
Не се плаши,
ти след часове ще бъдеш мъртво
от обезводняване и глад и хипоглекимия.
От липсата на мама.
Мама.
Видях я – петно върху асфалта.
Прегазена на идване към теб
със семейната закуска.
Закуска.
Хемендекс, скариди,
портокалов сок,
какао, мляко,
топъл шоколад,
банани, на дивана.
Мама.
Няма мама.
Няма котки.
Няма мррррррр.
Няма топъл скут на готина стопанка.
За теб добрата новина е,
че дебелите, преяли,
скапани от алчност,
прегазващи с коли котешките майки
ей така за кеф,
двуноги суперхищници
оттук си заминават скоро.
Още няколко години -
петдесет, шейсет, най-много сто.
Останалите тук
закуската ще бъдат
на котките след теб.
Както е редът.
27 юли 2008 г.
///
Чувам как
Въздиша вятърът в комина.
Старец ли е той?
Понякога е мъж.
Понякога дете.
Често лош.
По-често е гальовен.
А аз износвам ризата
на починалия си приятел –
така е излиняла,
че е нежна като дъх.
Като метроном съм
между утрето и вчера –
от бъдещето ужасен,
в миналото втренчен,
както учителят ми в мен.
За него
аз ли съм последната недежда?
Горкият.
Трак – трак – трак - трак.
Това е наказанието –
Няма днес.
Щастлива е сърната -
Ето, появи се и изчезна.
Тя е миг.
Сигурно е, че не помни,
Сигурно е, че не си мечтае.
Красива е във този точно миг.
Тя познава само него
И живее само в него.
Красотата винаги е само миг.
А аз?
Крайбрежна, грозна някаква скала,
неизвестно от кого
захврълена, забравена,
съвсем сама –
изчовъркана от ветрове, слънца,
от удари и раковини, миди...
От всички.
От спомените на света.
А утре?
Идва утре.
И с него следващ спомен.
Ужас.
Не мога да заспя.
18 септември 2008 г.
